Теодора Цонева: Платила съм си сметката, сега искам да обичам

Теодора, абсолютното копие на баща си, големия актьор Коста Цонев, разказа пред EVA в края на лятото бурната си история, но, за съжаление, скоро след това направи опит за самоубийство. Прочетете за сложната й и превратна съдба, защото само така ще я разберете.

Ваня Шекерова 09 октомври 2017

Снимка: Светослав Караджов

 

Брат ми – паралелна вселена 

Осем години ни е разликата с брат ми, различни поколения сме. Не бяхме близки като деца. Много сме различни като манталитет. В гимназията мен ме интересуваха хипарските истории, филма „Коса“ с моите съученички хипарки сигурно сто пъти сме го гледали. Обличахме се като тях, докато на брат ми това не му харесваше. Беше сериозна личност. Малко се разминавахме, макар че винаги много сме се обичали. Просто животът ни протичаше на две различни релси. Раздалечени. Митко винаги ми е давал съвети, разчитах на него, когато ми беше трудно да взема някакво решение. Сега изигра страшно важна роля преди да си отиде – помогна ми за тази работа в посолството. Видя, че се лутам, че в Италия не е розово положението...

С Митко последно се видяхме 2006 година преди да замина отново. Иначе само по телефона се чувахме. Беше доволен, когато направих два джаз концерта в Рим. Дадох диска на една приятелка, помолих да го занесе на брат ми да го слуша. Мама ми каза колко е бил доволен и колко се е развълнувал. После Митко ми се обади по телефона и ми каза: това си ти, много се радвам, че си успяла да го направиш. Посъветва ме да продължавам в тоя дух. Но в Италия публиката за джаз е минимална. Един актьор, Бог да го прости, ми организира тези концерти. На първия ни платиха по 60 евро на мен и на музикантите, залата се беше понапълнила. На втория почти никой не дойде и не взехме и стотинка. А тримата музиканти, които той събра, бяха на световно ниво.

хипарският период в гимназията

Все още живея с мисълта, че мечтата ми да пея джаз може и да се случи. Но се научих да не ръчкам много огъня, малко да се събера и да имам търпение. Има една максима, че абсолютно всичко идва при този, който умее да чака.

В момента, работейки в нашето посолство, се чувствам полезна, правейки нещо конкретно за доброто на хората. Сутрин нямам търпение да си стигна до бюрото. И като стане три часът и трябва да си ходя, не ми се тръгва.

Не съм се връщала в България до погребението на Митко. Прибраха ми тогава децата в посолството за няколко дни. Случилото се с Митко беше една голяма тесла за всички нас, неочаквано, още съм като зашеметена. Мама се държи, но й коства много. А аз си мисля, че брат ми отдавна е знаел, че трябва да живее на бързи обороти. Чудех му се как се ожени само на 23. Сега разбирам, че е предчувствал как всичко трябва да направи бързо – стабилно семейство, професия, той не е имал нужда да минава оттам, откъдето аз съм минала.

Естествено, че кандидатствах във ВИТИЗ като Митко, въпреки че татко не ме съветваше. Не се виждах сама – а изобразителното изкуство е самотно занимание. Тази самота ме плашеше. Обичам да общувам с хора, винаги съм търсела компания, самотата винаги ме е отблъсквала, плашила ме е дори. Исках непрекъснато да съм с някого.

Във ВИТИЗ с тежкото си име

Като влязох във ВИТИЗ, още първата година се почувствах недобре. Колкото и странно да звучи, не се чувствах на мястото си. Бяхме с Албена Колева, Неда Кръстанова, на Илка Зафирова дъщерята, Чочо Попйорданов – много артистични деца в един клас, всеки си носеше тежкото име. Да се стараеш да си постоянно на висотата на фамилията си е доста стресиращо. А концепцията за театър на Тодор Колев и Коко Азарян беше доста несъвпадаща с моята. Те обичаха комедия да става, цирк, който умееше да разсмива, за тях беше актьор. Докато моята концепция за театър е друга. Влече ме към сериозни неща, към сериозни монолози, драматични, които задълбават в човешката психика. Сблъсъкът на човека с живота, който е доста жестокичък. Особено ако човек е с по-уязвима душа, преодоляването на препятствията е вътрешна драма. А в същото време трябва да се опитваш да виждаш красивото, светлината, да носиш радост на другите, да ги окуражаваш. За съжаление депресията, с която се запознах по-късно, и то на два пъти, винаги ме е вълнувала като житейски проблем.

Отварях си устата и това, което излизаше, като че ли не беше под мой контрол. Гласът излизаше и самата аз не можех да го позная
Един ден ще правим в учебния театър „Вдовицата Бегбиг“ с Коко Азарян. Аз съм разпределена в главната роля, другата беше за Албена Колева. Обличаха ни в едни нелепи дрехи, слагаха ни подплънки, трябваше да сме смешни. Но Азарян, като ме видя със сценичния костюм, викна: Пършинг, ти с тази късата коса ли ще играеш? Аз тъкмо се бях подстригала късо като момче. И отидох при мама и взех две перуки – черна и руса. С черна коса и гримирана много приличам на майка си, макар иначе да съм копие на Коста. Та като ме видя режисьорът с черната перука и с грим, попита: Анахид ли ще играе днес? Сменихме перуките...

Италия първи път, Италия втори път

След първите две трудни години във ВИТИЗ реших да се занимавам с пеене. Пеенето винаги е било много сериозна част от мен. Когато започнах да вземам уроци по оперно пеене при Йосиф Герджиков, изведнъж ми се отвори всичко и усетих, че това е моето, когато пея, се чувствам аз. Завърших си ВИТИЗ, но през последните две години с моята дуетна половинка Петя Диманова обиколихме всичките барове в София, работихме навсякъде. Пеейки по баровете, намерихме агент, който имаше договори и събираше балерини, певици и илюзионисти за Италия. В Италия, в Асти, живее и сестрата на майка и фактът, че имам близък човек там, ме окуражи да замина. Имам двама братовчеди – Давиде е на моята възраст, сестра му е по-малка. Така че не се хвърлихме към Западна Европа, а предпочетохме Италия.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР