Но и нещо специално се случва през тази 2002 година. Тогава името й се появява в списъка на носителите на Ордена на Почетния легион – най-престижната награда на Френската република, нейната втора родина. Франция има защо да благодари на г-жа Стийл, в много от романите й героите преживяват романтични мигове в Париж, а някои от тях са изцяло на френска почва. В „Наградата“ (издадена у нас от „Бард") тя описва живота на френска благородничка, която спасява еврейски деца по време на Втората световна война и която по-късно получава Ордена на Почетния легион заради това. Впрочем автобиографични корени имат много от романите на Стийл.

Има само един кратък период, когато Даниел прави пауза в писането, и то за да отвори собствена галерия в Сан Франциско. Забавно й е да общува с екстравагантни художници, които много често се превръщат в герои на историите й. Като онзи странен тип с глина под ноктите, който изработва в ателието си в пустинята десетметрови фалически скулптури, а моделът е самият той. Но Даниел не може да стои дълго далеч от пишещата машина и затваря галерията. За новите книги й трябват нови вдъхновения и тя открива света на ароматите. През 2006 г. подписва договор с Елизабет Арден за създаването на парфюм Danielle. Толкова е забавно да надвесва нос над различните шишенца с ухания, но накрая се спира на комбинацията от мандарин, жасмин, орхидея, ружа и кехлибар. Опаковката на елегантния флакон, който се продава само в избрани парфюмерии, е в розово с гарнитура от черна дантела и ужасно прилича... на живота й, в който драмата винаги е в ъгълчетата на усмивката й.

... Икономът на имението чука дискретно на вратата на спалнята и прекъсва лентата на спомените й. Желае ли госпожата да сервираме закуската. Даниел става, намята копринения халат и отива в малката дневна, като подминава балната зала с размерите на круизен кораб. Прислужникът с бял сюртук сервира закуската на сребърен поднос – малки сандвичи с яйце, чаени сладки и чай, разбира се. Отстрани не съвсем дискретно е поставен пакетът с цигарите й. Никакви зеленчуци, Даниел не ги обича, въпреки че децата й постоянно мърморят по темата. Тя грабва чаените сандвичи. Ужасно е изгладняла, защото снощи е писала до... Всъщност тази сутрин писа до 4. Сега, когато децата й вече не са тук, работният й ден понякога се удължава до 20 часа. Наскоро имаше интервю с журналист от известен вестник. Още ли пишете? – попита я той. Отговори му – изглежда не четете Ню Йорк Таймс и не сте виждали класацията на бестселърите. И кога за последен път попитахте някого: О, вие още ли сте лекар? Хората не уважават писането и фотографията, защото смятат, че всеки ги може. И преди да ме попитате какви са плановете ми за бъдещето, ще ви отговоря – смятам да стана Мис Вселена, когато порасна.

Вечерта на същия ден Даниел Стийл се приготвя за парти у познати. Облича рокля от Givenchy и понеже навън е нещо като калифорнийска зима, намята отгоре любимото си палто, по което собственоръчно е зашила плюшени играчки от времето, когато децата й бяха малки. Да, тя не стана дизайнерка, но понякога има интересни хрумвания. Така поне казват три от дъщерите й, които са в този бизнес. Едната е консултант в Proenza Schouler. Другата работеше с Александър Уанг за Balenciaga. А третата е моден редактор в списание и консултира няколко калифорнийски марки. Даниел обича авторската мода, но понякога тайно от дъщерите си ходи на лов за неочаквани съкровища, така че при следващата им среща те възкликват – о, мама отново е в Zara.

Честно казано, тази вечер не й се излиза много, но нали трябва да събира материал за следващите си книги, да търси бъдещите си герои – красиви жени, привлекателни мъже, писатели, лекари, банкери, галеристи, балерини. Но и наркомани, любовници на богаташи, затворници, злобни журналисти. Някои е срещала в живота си, а за останалите – за това е въображението. Кога ще спре да пише ли – когато престане да получава писма от читателки, които казват, че книгите й са им помогнали, че са ги вдъхновили за живот, че са видели себе си в героините й. Или пък когато древната пишеща машина наистина вземе, че се счупи.

Eдин съвет от Даниел Стийл
Никога не давайте ключовете от колата на някого, когото сте родили. Когато малкият ми син беше между 16 и 19 години, винаги ми връщаше ключовете с думите: „Мамо, спомняш ли си как изглеждаше колата ти?“