В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова и "Нейните 7"

Билалов, та Билалов Какво толкова му харесвате на този Билалов, че не мога да разбера, роптаеше един колега, след като и двамата бяхме гледали „Разделям двойки по домовете“ в Младежкия театър с режисьор Здравко Митков. Пиесата е съвременна, френска, с лек и остроумен диалог и след края й публиката ръкопляска много и не само заради това, че беше премиера. Михаил Билалов играе човек, когото може да наемете, ако не ви стиска да кажете на съпруга или гаджето си, че го зарязвате. И този специалист отива с цветя при нещастника, за да му съобщи благата вест. За Билалов ролята е толкова лека, че той даже не й се стараеше особено. Обърка няколко реплики, но излезе с финес. И това е разликата между добрите актьори и останалите. Добрият просто го може, дори когато не изглежда съвсем съсредоточен. Отвъд актьорското майсторство Билалов не е най-лесният човек и журналистите го знаем. Той може да бъде арогантен и, за бога, Е арогантен. Но е умен и много талантлив. Кой не би му простил, че два пъти връща въпросите ми за интервю, след което написа: „Не правете трети опит“. За мен понякога е било трудно да приема, че талантливи хора, които харесвам, може да имат ужасен характер, а истината е, че повечето от гениите са били абсолютни задници по критерии като доброта, съпричастност, честност. Я да видим кой съсипа изключителната математичка Милева Марич? Айнщайн ли беше? Обаче е Айнщайн. И там критериите са други.

ми не може, ние сме богати Мой племенник, на 11, е роден в Канада и говори български с много английски думи. С него и баба му се видяхме на нашето море, където той много искаше да си намери приятели, с които да играе. И затова ходеше на плейграунда, както наричаше детската площадка. Един ден идва ядосан. Тези деца са стюпид. Кои деца, бе Алекс? Запознал се с някакви деца край люлките. Първо те седнали и той ги люлял. И люлял, и люлял. Омръзнало му и им казал, че е време те да го полюлеят. А, не може, ние сме богати, не люлеем други, му казали децата.

Миленита – София град душеяд В Миленита има яко самота, както се чете в текста на новата й песен „София град душеяд“. Преди време, ама преди много време, попитах Влади Вожда, друга голяма градска птица, за интересно ново лице. И Влади каза: Миленита. Те двете с баналността живеят на различни улици, това е.

страх с чист въздух в него С мъжа ми и кучето се озовахме на дърварски път в Странджа, който трябваше да ни преведе от село Бродилово до село Кости. По данни на наши познати пътят беше 11-12 километра и ние тръгнахме по него, готови да предозираме с чист въздух и прекрасни гледки. След 6-7 километра най-висококачествен въздух и гледки видяхме табелка: „Внимание, ловен район. Не се препоръчва минаването на хора.“ Ами сега. Аз съм човек, мъжът ми... и той човек. Кучето не е, но не върви да го пуснем само и да се върнем. Пък и толкова вече сме вървели... Решихме – продължаваме. Мъжът ми, за всеки случай, на всеки 5 минути извикваше с глас голям: Не стреляяяй, не стреляяй! По адрес на ловците, които си представяхме, че лежат в храстите и ни гледат през мерника си. Освен това аз се сетих, че в Странджа има много чакали, а чакалите не обичат нищо повече от кучешко. Бяха ни казали, че те денем кротуват и принципно не нападат човек, но аз съм гледала един филм по Дискавъри ли беше, по НатДжио ли, как в Скалистите планини чакали по невнимание разкъсали туристка. Знам ли ги странджанските чакали колко са внимавали, когато майките им са ги учили, че не трябва да посягат на хора. А ние освен това сме хора, водещи лакомство на каишка. Така че не стига, че мъжът ми викаше „не стреляяй“, а сега се въоръжихме и с дълги клони, с които евентуално да отблъснем чакалското нападение. Стана и обяд, слънцето напече пътя, по който вървяхме, така че все по-малко забелязвахме прекрасните гледки с чистия им въздух. В това време мина кола с дипломатически номер, ей така от нищото се появи. Милите хора в нея погледнаха джипиеса си и казаха, че до Кости имаме още десетина километра. Ама как така, нали общо бяха 11? И ето че след малко вече се бяхме натоварили с кучето и античакалските си тояги на колата, от която слязохме преди Кости. Все пак, нали, да влезем пеша в селото. Там тоягите най-сетне свършиха работа. Разгонихме с тях селските песове, които много искаха да кажат нещо на нашето куче. Накрая ядохме и пихме в кръчмата на Кости, където се опитах да запаля свещичка в много хубавата селска черква в чест на спасението ни от ловци и чакали. Обаче жената, която държеше ключа от кръчмата, беше в нещо като обедна почивка, така че не успях. Това сега хепиенд ли е?

среща със себе си в 7 на бара. „Обичам хората. От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората. И никой не ме убеждава в безмислието на живота ми, както видът на първия срещнат човек. ... Прониквам през дрехите, плътта, през костите (до дедите му и виждам родените и неродени деца) и изтръпвам пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава.“ Бешков го е написал в своята Червена тетрадка, а аз го прочетох на изложбата със 180 негови рисунки, определяни като „страстни“, в Софийска градска галерия. Да, и аз съм си го мислила, няма нужда да се ходи до Еверест или да се гмуркаме до не знам си какво дъно, и най-високото, и най-ниското е в човека. Ходете там, бе, хора, бъдете смели там, при срещата с другия. А най-голямата смелост трябва, ако ще се срещаш със себе си. В 7 на бара или по всяко друго време.

кварталът на свекървата За първи път София ми хареса до болка, когато я видях във филма „Източни истории“. Гледката към „Св. Неделя“ от Витошка сутрин на разсъмване. Улицата, на която главата й е към църквата, краката – към планината, с хартии и листа, носени от вятъра. И сега за втори път ми се случи да преживея влюбване в града, в който всеки ден извървявам километри по линията дом-работа-приятели-разходка на куче. Стана заради Квартал Фестивал миналия уикенд в района зад ЦУМ, където някога е бил по-бедният еврейски квартал. Богатият е бил зад Халите, отвъд „Мария Луиза“. Кварталът лично на мен ми е известен и с това, че там живее свекърва ми. Навремето е имало 40 синагоги, сега открих поне 40 страхотни места. French бар 75 на „Сердика“ - там остана ако не цялото ми сърце, поне част от аортата. Там и в хората, които се мотаеха, пиеха крафт бири и аперол шприц, говореха, танцуваха, оцветяваха смешни картинки с изплезени езици, вървяха под липите на софийската Унтер-ден-Линден „Екзарх Йосиф“, ядяха сладолед в този толкова автентичен квартал, незасегнат от снобизма на района край Витошка, а всъщност много по-населен с история и минало. Беше нещо като първия „София диша“, но на по-голяма площ и наистина се дишаше добре. И аз дишах, въртях се на пети, гледах фасадите и се спъвах в неочакваните тротоари на един жив град, който мирише и на урина, и на печиво, на скъп парфюм и на камък от II век с надпис на иврит, върху който близкото заведение е сложило пластмасови саксии с мушкато. Усещах го като пулс върху ръката си. Ако не сте разбрали, живеем в страхотен град... понякога.