Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през последните седем дни

Адриана Попова 24 септември 2017

Михаил Билалов, Николай Луканов, Искра Донова

Снимка: Гергана Дамянова

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова и "Нейните 7"

Билалов, та Билалов Какво толкова му харесвате на този Билалов, че не мога да разбера, роптаеше един колега, след като и двамата бяхме гледали „Разделям двойки по домовете“ в Младежкия театър с режисьор Здравко Митков. Пиесата е съвременна, френска, с лек и остроумен диалог и след края й публиката ръкопляска много и не само заради това, че беше премиера. Михаил Билалов играе човек, когото може да наемете, ако не ви стиска да кажете на съпруга или гаджето си, че го зарязвате. И този специалист отива с цветя при нещастника, за да му съобщи благата вест. За Билалов ролята е толкова лека, че той даже не й се стараеше особено. Обърка няколко реплики, но излезе с финес. И това е разликата между добрите актьори и останалите. Добрият просто го може, дори когато не изглежда съвсем съсредоточен. Отвъд актьорското майсторство Билалов не е най-лесният човек и журналистите го знаем. Той може да бъде арогантен и, за бога, Е арогантен. Но е умен и много талантлив. Кой не би му простил, че два пъти връща въпросите ми за интервю, след което написа: „Не правете трети опит“. За мен понякога е било трудно да приема, че талантливи хора, които харесвам, може да имат ужасен характер, а истината е, че повечето от гениите са били абсолютни задници по критерии като доброта, съпричастност, честност. Я да видим кой съсипа изключителната математичка Милева Марич? Айнщайн ли беше? Обаче е Айнщайн. И там критериите са други.

ми не може, ние сме богати Мой племенник, на 11, е роден в Канада и говори български с много английски думи. С него и баба му се видяхме на нашето море, където той много искаше да си намери приятели, с които да играе. И затова ходеше на плейграунда, както наричаше детската площадка. Един ден идва ядосан. Тези деца са стюпид. Кои деца, бе Алекс? Запознал се с някакви деца край люлките. Първо те седнали и той ги люлял. И люлял, и люлял. Омръзнало му и им казал, че е време те да го полюлеят. А, не може, ние сме богати, не люлеем други, му казали децата.

Миленита – София град душеяд В Миленита има яко самота, както се чете в текста на новата й песен „София град душеяд“. Преди време, ама преди много време, попитах Влади Вожда, друга голяма градска птица, за интересно ново лице. И Влади каза: Миленита. Те двете с баналността живеят на различни улици, това е.

 

страх с чист въздух в него С мъжа ми и кучето се озовахме на дърварски път в Странджа, който трябваше да ни преведе от село Бродилово до село Кости. По данни на наши познати пътят беше 11-12 километра и ние тръгнахме по него, готови да предозираме с чист въздух и прекрасни гледки. След 6-7 километра най-висококачествен въздух и гледки видяхме табелка: „Внимание, ловен район. Не се препоръчва минаването на хора.“ Ами сега. Аз съм човек, мъжът ми... и той човек. Кучето не е, но не върви да го пуснем само и да се върнем. Пък и толкова вече сме вървели... Решихме – продължаваме. Мъжът ми, за всеки случай, на всеки 5 минути извикваше с глас голям: Не стреляяяй, не стреляяй! По адрес на ловците, които си представяхме, че лежат в храстите и ни гледат през мерника си. Освен това аз се сетих, че в Странджа има много чакали, а чакалите не обичат нищо повече от кучешко. Бяха ни казали, че те денем кротуват и принципно не нападат човек, но аз съм гледала един филм по Дискавъри ли беше, по НатДжио ли, как в Скалистите планини чакали по невнимание разкъсали туристка. Знам ли ги странджанските чакали колко са внимавали, когато майките им са ги учили, че не трябва да посягат на хора. А ние освен това сме хора, водещи лакомство на каишка. Така че не стига, че мъжът ми викаше „не стреляяй“, а сега се въоръжихме и с дълги клони, с които евентуално да отблъснем чакалското нападение. Стана и обяд, слънцето напече пътя, по който вървяхме, така че все по-малко забелязвахме прекрасните гледки с чистия им въздух. В това време мина кола с дипломатически номер, ей така от нищото се появи. Милите хора в нея погледнаха джипиеса си и казаха, че до Кости имаме още десетина километра. Ама как така, нали общо бяха 11? И ето че след малко вече се бяхме натоварили с кучето и античакалските си тояги на колата, от която слязохме преди Кости. Все пак, нали, да влезем пеша в селото. Там тоягите най-сетне свършиха работа. Разгонихме с тях селските песове, които много искаха да кажат нещо на нашето куче. Накрая ядохме и пихме в кръчмата на Кости, където се опитах да запаля свещичка в много хубавата селска черква в чест на спасението ни от ловци и чакали. Обаче жената, която държеше ключа от кръчмата, беше в нещо като обедна почивка, така че не успях. Това сега хепиенд ли е?

спасяването на редник палма Ето как приятелката ми Мая спаси палма от явна смърт. Палмата от неизвестен вид беше подпряна на кофа за боклук, явно изкоренена от саксия. Някои от листата й бяха поизсъхнали, но като цяло беше в добро здраве. Случи се на ъгъла на Симеон и Сердика. Мая нарами палмата, която я надвишаваше два пъти като ръст и я понесе по улиците като корените се влачеха на три крачки след нея. Това предизвикваше загриженост у минувачите, които предупреждаваха приятелката ми, че й се влачи „канапчето“. Това никак не я смути и тя довлече палмата до спирката на автобуса. Качи се, без да перфорира билет на палмата, защото била малолетна. Палмата, не Мая. И сега Мая си има палма, а палмата си има Мая, която понякога спасява изхвърлени цветя от улиците, а понякога и душите на приятелите си.

среща със себе си в 7 на бара. „Обичам хората. От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората. И никой не ме убеждава в безмислието на живота ми, както видът на първия срещнат човек. ... Прониквам през дрехите, плътта, през костите (до дедите му и виждам родените и неродени деца) и изтръпвам пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава.“ Бешков го е написал в своята Червена тетрадка, а аз го прочетох на изложбата със 180 негови рисунки, определяни като „страстни“, в Софийска градска галерия. Да, и аз съм си го мислила, няма нужда да се ходи до Еверест или да се гмуркаме до не знам си какво дъно, и най-високото, и най-ниското е в човека. Ходете там, бе, хора, бъдете смели там, при срещата с другия. А най-голямата смелост трябва, ако ще се срещаш със себе си. В 7 на бара или по всяко друго време.

кварталът на свекървата За първи път София ми хареса до болка, когато я видях във филма „Източни истории“. Гледката към „Св. Неделя“ от Витошка сутрин на разсъмване. Улицата, на която главата й е към църквата, краката – към планината, с хартии и листа, носени от вятъра. И сега за втори път ми се случи да преживея влюбване в града, в който всеки ден извървявам километри по линията дом-работа-приятели-разходка на куче. Стана заради Квартал Фестивал миналия уикенд в района зад ЦУМ, където някога е бил по-бедният еврейски квартал. Богатият е бил зад Халите, отвъд „Мария Луиза“. Кварталът лично на мен ми е известен и с това, че там живее свекърва ми. Навремето е имало 40 синагоги, сега открих поне 40 страхотни места. French бар 75 на „Сердика“ - там остана ако не цялото ми сърце, поне част от аортата. Там и в хората, които се мотаеха, пиеха крафт бири и аперол шприц, говореха, танцуваха, оцветяваха смешни картинки с изплезени езици, вървяха под липите на софийската Унтер-ден-Линден „Екзарх Йосиф“, ядяха сладолед в този толкова автентичен квартал, незасегнат от снобизма на района край Витошка, а всъщност много по-населен с история и минало. Беше нещо като първия „София диша“, но на по-голяма площ и наистина се дишаше добре. И аз дишах, въртях се на пети, гледах фасадите и се спъвах в неочакваните тротоари на един жив град, който мирише и на урина, и на печиво, на скъп парфюм и на камък от II век с надпис на иврит, върху който близкото заведение е сложило пластмасови саксии с мушкато. Усещах го като пулс върху ръката си. Ако не сте разбрали, живеем в страхотен град... понякога.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР