В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

1. Срещнах се на живо с Божана Кацарова, която стана Master Chef. Аз още в предаването си я харесах, макар, признавам си, да изгледах само финала. И си я заплюх като позитивен герой не защото умно и вкусно сготви, а защото, чувайки, че е победител, просто се тръшна на земята и зарита с крака. Божичко, рекох си, каква детинска реакция! И се влюбих в това щуро момиче. На живо то се оказа още по-заразително със своята непринуденост и безхитростност. В присъствието му се усещах като засмукана от торнадо – енергията на Божана е в състояние да премества ако не планини, то поне внушителни по размер хълмове. Зареди ме нейното послание „Колкото и да е налудничава мечтата ви, бъдете Full In”. Познавам само още един човек като нея – Филип Лхамсурен, който преследва до дупка мечтата си да изследва Амазония. И мисля, че такива хора трябва да бъдат подкрепени от всички, които все още мечтаят и следват сърцето си.

2. Пътувам в автобуса. Мъж на възраст, на която все още не може да бъде наречен дядо, отстъпва мястото си на жена, вероятно негова връстница. От което тя пък се обижда, ти да видиш! И започва един разговор, който заплашва да се изроди в скандал ей така, от нищото. Парира го мъжът, който е с видими следи от някогашна елегантност – заресана с гел, макар и лошо подстригана сива коса, пепитено сако с кърпичка в бутониерата, комбинирано с долнище на анцуг от Илиенци. „О, по-млада сте, разбира се, госпожо, нали миналата година бях на абитуриентския ви бал!“ Дамата се размаза заедно с настроението й да се кара, а аз си помислих колко е лесно хората да си казват хубави неща вместо от дреболии да избухват и да бълват отрова.

3. „Аз никога няма да разбера какво е да те обичат, да бъдеш любим. Няма да разбера как се чувства човек, когото ревнуват или се гордеят с него. Никога няма да разбера какво е това да прегръщаш любимата жена, да я защитаваш, да танцуваш с нея, да й купуваш подаръци и цветя…" Това написал в мрежата Григорий Прутов от Владивосток, който бил поразен от тежко заболяване, отнело възможността му да се движи и развива нормално физически още в детска възраст. Отчаянието му дълбоко трогнало една красавица от Казахстан и тя пропътувала 3000 км, за да се омъжи за него. Освен възторг и вяра тази невероятна и красива история предизвика и позитивни мисли за ролята на интернет в живота ни, нали си представяте как, ако имаше мрежа, Ромео и Жулиета щяха да са щастливо женени. Всъщност това ли щеше да е добрият край на тяхната история?

4. А ако пък нямаше интернет, никога нямаше да научим как един отгледан от безпомощно голо пиленце кондор след години се завръща при своя спасител. И как заснетата на видео среща между човека и птицата може да предизвика взрив от хейтърски коментари у нас. Да си призная, те ме раздрусаха повече отколкото самата малка история за човешка милост и животинска благодарност. С една дума у хайваните има повече човещина отколкото у някои представители на най-висшето творение на природата. Едва ли казвам нещо ново, но все пак ми се натрапи тази мисъл заедно с въпроса защо.

5. Една новина от Япония ме накара да се размечтая – една фирма там Japan Dome House Co. строи жилищата на 21 век, малки къщички от пенопласт, които приличат според някои на иглу, според мен – на декори от „Властелинът на пръстените“. Измъдрили ги заради земетресенията, но и заради бързината, с която се правят, и заради тоталната им съвместимост с екосистемата. Както всичко японско, те изглеждат супер изпипани, енергоспестяващи, устойчиви на пожар. Таман като за замиращото село на 30 км от София, където имаме наследство от над 100-годишна полусъборена кирпичена къща в голям зелен двор. Направо виждам как в сянката на големите орехови дървета нареждаме няколко полукълба и си каним там приятелите да слушат ухажването на косовете, кодовите разговори на синигерите, смеха на сойките и щракащите кавги на свраките денем и щурците нощем...

6. Като посъберем пък парици, се отправяме към Латинска Америка, но не за да се изтягаме по плажовете в Юкатан, а да слезем под земята в Ню Мексико, където самоукият ваятел Ра Полет превръща кухините в земните недра в храмове и дворци. Не съм гледала документалния филм за него – Cave Digger, спечелил Оскар, не зная защо от 25 години живее сам самин само с кучето си. Но съм очарована от таланта му да вади на показ душата на земята, да превръща безплодните й недра в чудеса, наситени с неговите видения, сънища и мечти, да вкарва светлина там, където няма, да превръща клаустрофобите като мен в неистово желаещи да го последват в теснотата и мрака.

7. Като стана дума за копаене, да си призная, че се вълнувам от археологическите разкрития, които интересно защо не се обявяват подобаващо в нашите медии – това е тема доста по-интересна от споровете за това кой с каква сексуална ориентация е в парламента и извън него. Преди години, пътувайки из Турция, колегата от ФИЖЕТ, който ни съпровождаше, съобщи, че много скоро се очаква да бъде обявен резултат от археологически разкопки в Анадола, който ще преобърне представите ни за историята на човешката цивилизация. Аз още чакам тази сензация, когато BBC News информира, че край Провадия се разкрива праисторически град, датиран от 4700-4200 години пр. Хр. А по непотвърдени официално сведения край село Скобелево археолози разкопават древен тракийски град, който се очаква да е по-голям от Рим на времето. Ами това са чудесата, които ме вълнуват, това са хората, които адмирирам и подкрепям, дай Боже и държавата в лицето на министерства и ведомства да се усети, че там трябва да се концентрира ресурс и внимание.