Как не станах хикикомори

Смятам за крайно несправедливи обвиненията към японците, че нямат собствени идеи, а само доразвиват изобретенията на Западния свят (сега) и Китай (в миналото). А кой изобрети харакирито и сепукото, караоке баровете и тамагочито, икебаната и сушито, както и съжителството на мъж с надуваема кукла? Ето че сега Япония роди и новия човешки вид хикикомори.

Адриана Попова 29 май 2017

 

Речник
Хикикомори – японски термин, означаващ буквално „да се уединиш“, който описва острата социална самоизолация, на която са се обрекли близо един милион японци, предимно момчета и млади мъже между 15 и 30 години. Наричат ги „липсващият милион“, като в големите градове явлението засяга близо 10% от населението. Предполага се, че има и много жени, но броят им се отчита трудно, защото оттеглянето на жена от социалния живот в Япония не се смята за притесняващо. Японското министерство на здравеопазването определя като хикикомори личности, които се изолират от обществото в домовете си за повече от 6 месеца. Хикикомори не напускат стаите си дори с години, като разчитат на грижите на роднините си. Обикновено спят през деня, а нощем сърфират в интернет или гледат манга комикси. Предполага се, че сред причините за този вид социално разстройство са депресията, агорафобията, паническите атаки при излизане на улицата, тревожните разстройства, социопатията, аутизмът. Но според специалистите близо половината хикикомори нямат психически заболявания. Обвиненията са към сенчестите страни на японското общество, което товари младежите с непосилни очаквания за кариера, срама от проблемите в семейството и традиционното нежелание те да бъдат показвани навън, както и емоционалната зависимост на синовете от майките им до късна възраст.

Смятам за крайно несправедливи обвиненията към японците, че нямат собствени идеи, а само доразвиват изобретенията на Западния свят (сега) и Китай (в миналото). А кой изобрети харакирито и сепукото, караоке баровете и тамагочито, икебаната и сушито, както и съжителството на мъж с надуваема кукла? Ето че сега Япония роди и новия човешки вид хикикомори.

Първите екземпляри от вида са забелязани още през 70-те години, но бумът му идва с появата на интернет. През 1999 г. в пресата е описан случай на 14-годишен младеж, който се върнал вкъщи от училище, затворил се в кухнята и повече не излязъл оттам. Отказвал да говори с когото и да било и не пускал никого при себе си. Когато историята му изтекла във вестниците, от началото на доброволното му изгнаничество вече били минали 3 години. За това време той излизал от кухнята само по неотложни нужди и около 6 пъти, за да се изкъпе. Майка му не успяла да го убеди да се откаже от изолацията и се задоволила с това да му оставя чинии с ядене пред вратата. Родителите обзавели още една кухня в жилището си и с нищо не показвали пред съседите си, че в семейството им има проблем.

Да си призная, и аз многократно съм имала желание да се затворя в някоя стая у дома и да не излизам оттам. Ще си чета книжки, ще се ровя в нета, дори мога да започна да поствам дълбоките си прозрения за живота във фейсбук, нещо, което досега някак си ме беше срам да правя. Ще гледам мрачно, разбира се, но това го мога от малка. Понякога толкова ми писва от социални контакти, ходене на театър, кино, козметик, басейн (в препълнен басейн социализацията е неминуема) и най-вече на работа, където към мен има непосилни изисквания досущ като към японски младеж, че ми идва да захвърля всичко и да стана социопат и дори агорафоб. Защо не и хикикомори или хики, най-малкото звучи чудесно (e, какво, хюга да не е по-добро).

Но за да се реализирам като хики, първо, трябва да се затворя в стаята си. Аз самостоятелна стая имам ли? Нямам. Близо век след като Вирджиния Улф постанови, че „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза“, истината е, че нямам къде да пиша проза и затова задоволявам насъщните си творчески нужди със съчиняване на поезия, гатанки и скороговорки. Къде ще хикикоморя тогава, не знам.

Второ, трябва да имам майка, която да ми оставя храна пред вратата. Ново усложнение: от близо 20 години не живея с майка си, а вероятността някой от мъжете вкъщи да сготви и да ми остави посуда с димящ рамен или прясно суши пред вратата на стаята клони към нула. По-вероятно е вечер, тъкмо когато като истинско хикикомори се разсънвам с някоя приятна манга, да чуя потропване по вратата на стаята ми (каквато нямам) и изнервен глас да попита – има ли нещо за ядене или да си правя пица? Мога да се опитам да обуча кучето да ми оставя нещо за хапване пред вратата, но колко време може да изкара на домъкнати от улицата кокали едно почтено хикикомори?

И трето, онова с къпането...

Ясно е – не ще стана хики, както преди това не станах производителка на кейл и фитнесманиачка. Учените са на моя страна в случая, защото отбелязват, че хикикомори не е познато като масово явление извън Япония. Просто трябвало да изчакаме.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР