В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

1. Денонощно слушам Мариза, хора, денонощно, след като имах щастието да я видя на живо на концерта й в НДК. Където тази могъща фадища размекна и най-коравите сърца с музиката си. И ни отвя, където си пожела – от сълзите до най-светлата радост. И ни накара да полудеем по фадо.

Тази музика аз открих отдавна, докато гостувах на баща си, който работи и живя три години в Мозамбик. Години по-късно приятели ми разказаха, че в Португалия имало кръчми, в които се пее фадо и още с първите акорди на тази по принцип тъжна музика всички ставали на крака от уважение към традиционната градска музика на португалците, която не е задължително да те кара да си късаш ризата, а може да бъде и жизнерадостна. Защото е музика за съдбата, фадо произлиза от латинската дума фатум – съдба. А съдбата ни поднася и радости, и скърби, друг е въпросът, че болката, изразена в музика, е по-вълнуваща. Дълго любимка ми беше Дулсе Понтеш – лирична и деликатна, на концертите си пееше боса. В това време набираше скорост изрусената до бяло потомка на португалец и мозамбиканка Мариза. Купувах си нейните дискове, чудех се тя или Понтеш е истинската наследница на Амалия Родригеш, почитана като кралица на фадото. И въпреки че Дулсе Понтеш буквално превърна в своя една жестока песен на Амалия – Cancao do Mar, днес съм сигурна, че Мариза е гласът на Португалия. Дълбок, разтърсващ, проникновен. И превърнал всички ни в поданици на нейната страна.

2. Прибирам се от работа. В трамвая звъни мобилният ми, мъжът ми пита къде съм. Издразвам се, ти какво, проверяваш ли ме! Не, казва, а защото искал да влезе в банята, да си направел сметката долу горе кога ще съм пред вратата, за да ми отвори. Само да кажа, че тъй като се прибирам по-късно от него, придобих навика да звъня вместо да си търся ключовете в бездънната чанта. Всъщност той не е единственият, който може да ми отвори, но ми показа, че за него е удоволствие да ме посрещне. Давам си сметка какво съкровище притежавам в негово лице и то след повече от 30 години съвместен живот! Майната му на всичко друго, което ми се случи напоследък, казвам си потъвам в прегръдката му.

3. Вече знам къде ще бъда догодина по същото време – на фестивала на камилата и по-точно на конкурса за най-красива камила в Абу Даби, (само да не си помисли някой, че ще участвам, макар точно в момента да се чувствам като измамена камила!). Критериите са дълъг врат, голяма и симетрична гърбица, горда осанка и лъскава козина. Чудно защо не се оценява красотата на лицето – всяка камила си има индивидуални черти. Аз яздих в Тунис една Беша, белезникава на цвят, с удивително дълги мигли, но с разпрана от юздата кадифена ноздра, явно бе с характер, който се прояви и по време на прехода в пустинята. Арабите обаче даже и на конкурса за Мис ценят други достойнства у участниците – краката и меките копита, зъбите, задницата... Участниците тази година са към 24 хиляди, а наградният фонд – впечатляващ – 31 милиона долара. Дали пластичната хирургия няма да се намеси и тук, както в подмяната на истината в конкурса „Мис България“? Наградите си заслужават, а бедуините толкова ценят и се гордеят със своите камили, че нищо чудно да им вдигат цената и с тунинг. На търга на камили, който се провежда в рамките на този фестивал, цената на най-добрите екземпляри достига 270 хиляди долара. Те поне със сигурност няма да бъдат изядени, нито пък гърбени с товар като... камили.

4. От началото на 90-те години вкъщи се изтриват страниците на една чудна детска книжка, която донесох от Германия – превеждам свободно заглавието й „История на малката къртица, която тръгна да търси кой го направи“. Стана любима на големия ми син, после на малкия най-вече заради великолепните илюстрации на Волф Ерлбрух, не че не бяха забавни и патилата на къртицата, на която някой се беше изакал на главата. Сега прочетох, че това палаво, макар и пораснало момче – художникът Ерлбрух, е носител на тазгодишната награда в памет на Астрид Линдгрен, след като преди 11 години му е присъдена наградата „Ханс Кристиан Андерсен“. Толкова съжалявам, че в България не са издавани илюстрирани от него детски книжки - „Патицата, смъртта и лалето“ например. Съжалявам и за това, че безумно талантливата ни илюстраторка Тоня Горанова работи за германски издателства.

5. За да отбележат 50 години от частичната декриминализация на мъжката хомосексуалност в лондонската галерия „Тейт“ отвориха изложба Queer British Art. Живописни платна, фотографии и филми на британски артисти от периода 1961-1968 г. интeрпретират еднополовата любов, дълго време табу за показване дори и в изкуството. Колко по-приемлив начин да се заявиш като различен е едно такова събитие вместо да провокираш скандали с гей парад, мисля си. Но като поразгледах част от художествените произведения, изложени в „Тейт“, реших, че организаторите на тази изложба малко са се поизхвърлили, към нея спокойно можеше да присъединят всички платна от изложбата „Голото мъжко тяло“, която мина в София наскоро, а сега е в Пловдив. То да са знаели кураторите, че могат да предизвикат много по-голям интерес към нея, заявявайки я като малко нещо Queer...

7. Цъфнала орхидея в офиса е повод да се изпие бутилка пенливо вино, докато я съзерцаваме. Найс, а? Няма само японците да вземат от цъфтежа на вишните повод да ядат и пият в съчетание с наслада от красотата на този свят. Браво, Ади, че от нещо дребно наглед като едва пръпнал цвят на орхидея направи малък празник!