„Лунна светлина”: Грешката е вярна

„Лунна светлина” ("Moonlight") на Бари Дженкинс ни внушава същото, което и „Ла Ла Ленд” - тъга по невъзможното щастие на двама души, които са тласнати от живота и от собствените си избори по различни пътища. От двата филма обаче „Ла Ла Ленд” е по-тъжният.

Ирина Иванова 17 март 2017

Стигмата „Носител на Оскар, ама не съвсем” вероятно винаги ще тежи над филма „Лунна светлина”, а той не заслужава това. Преди години гледах някаква комедия, в която един от героите – афроамериканец – непрекъснато беше нащрек и ако например някой от приятелите му точно него не го наругае, той наричаше това „расизъм”. Да те подкрепят извънредно, независимо за какво става въпрос, да те пазят, да ти спестяват едно или друго винаги ти напомня, че имаш проблем, че някой се чувства отговорен за теб, виновен за теб и т.н. Тези неща са много деликатни, много сложни заради всички натрупвания през годините и случката с объркването на най-важния Оскар е абсолютно огледало на ситуацията – хем уж всичко с нетолерантността на расова основа е изговорено, преодоляно и съществува обществено съгласие по темата, хем е ясно, че въобще не е така. Но да говорим за кино.

 „Лунна светлина” проследява живота на едно чернокожо момче - Шайрон. Първата част на филма е посветена на детството му в гетото, където то се запознава с местния наркодилър Хуан (Махершала Али получи за изпълнението си Оскар за поддържаща мъжка роля) и в негово лице намира подкрепата и сигурността, от които се нуждае предвид това, че майка му е наркоманка, а съучениците му непрекъснато го тормозят. След това го виждаме в тийнейджърските му години, когато преживява първия си сексуален опит със свой съученик и разбира, че ориентацията му е различна от тази на другите момчета около него, които демонстрират хипермъжкарство под всякакви форми, защото отлично усещат, че в тяхната среда това е въпрос на живот и смърт. Третата част ни среща с Шайрон в зряла възраст. Макар да не е успял да се спаси от съдбата на хилядите като него, превърнали се от жертви в палачи, все пак ни става ясно, че по някакъв начин той е останал верен на себе си. Да, станал е дилър също като наставника си от детството Хуан, успял е в крайна сметка да навлече камуфлажния костюм на хипертрофиралата мъжественост, но дълбоко в себе си нито едно от двете не го е пречупило, не го е смляло, не го е превърнало в един от всички.

Негов огледален образ е момчето, в което е влюбен – Кевин. Той, макар също да усеща, че е различен, не се бори, за да отстоява своята идентичност, а обратното – прави всичко възможно да се слее с другите. Затова в един момент се оказва готвач в едно заведение, с жена и дете, но без да чувства удовлетвореност и щастие нито от работата, нито от личния си живот. Не можеш да имаш всичко – ни казва „Ла Ла Ленд”. Същото ни казва и „Лунна светлина”, макар че погледнато отвън между двата филма няма нищо общо. Като премахнеш външните обвивки виждаш, че в сърцевината си те наистина доста си приличат.

Харесвам особеното неспокойствие в творбата на Бари Дженкинс. Дълги кадри, внимателен, плавен монтаж, но без да е натрапчив или маниерен. Просто имаш усещането, че стъпваш на пръсти около героите и ги следиш отблизо. Толкова отблизо, че понякога усещаш пулса и чуваш дишането им. Така е запазена интимността на филма и нямаш никакви съмнения, че някой – режисьорът, който е и сценарист или Тарън Алвин Макрейни, по чиято пиеса „На лунна светлина черните момчета са сини” е направен филмът – ти разказват много, много лична история.

И още нещо намирам за прекрасно в „Лунна светлина” - поетичната недоизказаност. Преживяванията не се афишират, не се заявяват в прав текст (освен при сцената с изповедта на майката наркоманка), а се долавят, подразбират – недвусмислено обаче. Двамата главни персонажи – Шайрон и Кевин – са много точно намерени и великолепно изградени. Особено Шайрон (Тревант Роудс е в ролята на порасналия Шайрон), който произнася сигурно общо 15 реплики, но мълчанието му е по-силно от всеки монолог. Андре Холанд също е брилянтен като вече големия Кевин. И двамата актьори успяват да съхранят нещо от момчешките образи на своите персонажи, което също е много важна част от това да възприемеш цялостно тези герои, всеки от които всъщност е превъплътен от трима различни актьори - в различните възрасти.

„Лунна светлина” заслужава този „Оскар”. Точно толкова, колкото и „Ла Ла Ленд”. Това, че някои от нас харесват повече втория филм например няма особено значение. Въпрос на идентификация, но не и на обективни критерии. Грешката на церемонията беше вярна, повече от вярна.

 „Лунна светлина” можете да гледате в избрани кина в рамките на 21-ия София Филм Фест

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР