Еха, имало и по-зле
Ако можех да прекарам целия си живот под електрическо одеяло, бих го направил с удоволствие, казва Шейн Доусън, един от най-известните влогъри в света, който написа и книга - „Мразя се(лфито си)”.
28 February 2017
Шейн Доусън и актрисата Идън Шер
Хахахаха. И пак – хахахаха. Хаха реакцията е за текстовете на Шейн Доусън, световноизвестен влогър, YouTuber с милиони последователи и носител на наградата Teen Choice Awards 2010 за интернет звезда. Той е много забавен по обезоръжаващ начин с коктейла от болезнена откровеност и самоирония, от интелигентност и вулгарност, който забърква. Виждаме го в книгата му „Мразя се(лфито си)”, издадена у нас от „Кръгозор“. Това са 18 лични есета, в които Шейн със самоирония споделя за трудните, неудобни и комични ситуации, в които e попадал.
Моята Дестини
Нищо не ми причинява толкова стрес, както подстригването. Само мисълта за ходене във фризьорски салон – имам предвид бръснарница – и за това как някой непознат пипа главата ми, докато задава лични въпроси за живота ми, ме изнервя жестоко. Чувството е като това на плетен стол, в който сяда Кели Кларксън от около 2006 година. НАПРЕГНАТО. Но понякога трябва да стиснеш зъби и да позволиш на Кели Кларксън да ти седне на лицето. Денят след завършването ми в гимназията беше подобен случай. Носех се с емблематичната си къдрава до раменете коса, откакто бях дванайсетгодишен, но на прическата вече й беше минала модата. Можех да правя толкова много неща с нея. Всъщност бяха само три: да я измия, да я оставя да изсъхне сама и да се моля да не хвана въшки. Косата ми беше убежището мечта за въшките. Всичките гъсти къдрици практически я превръщаха в тропическа дестинация за малките гадове. Убеден съм, че всеки път щом минех покрай някой бездомник, въшките му можеха само да си мечтаят да дойдат на приключение в усукания и заплетен лабиринт, който имах за коса. Може да не са ме заглеждали момичета, когато съм минавал покрай тях, но въшките адски ме желаеха.
И така, през един горещ понеделнишки следобед на юни 2006 г., спрях на паркинга на един търговски център и се загледах в табелата „Суперпрически“, която хвърляше сянката си върху колата ми. Това беше денят. Бях се готвил със седмици за него и ето, вече бях готов. Поех си дълбоко въздух, отхапах малко от протеиновата бисквита – която, нека да сме честни, си беше обикновена бисквита – и прекрачих прага на салона, изпълнен със страх, който можеше да се прочете в погледа ми.
Жената на рецепцията ми се усмихна приветливо и ме попита как може да ми помогне. Казах й, че искам да се подстрижа. Тя замълча. Неловка тишина. След това ме попита: „Дамска или мъжка подстрижка?“. Да. Определено вече беше крайно време за подстригване. Рецепционистката отиде при фризьорките и аз се огледах, преценявайки ситуацията. Бе кристално ясно: тези хора си нямаха шибана представа какво правеха и вътре миришеше все едно някой в „Ел Пойо Локо“ беше пръднал и бяха заключили вратите за две седмици. Мързеше ме да търся друг салон – имам предвид бръснарница –
затова просто седнах на мърлявия въртящ се стол и зачаках съдбата си.
Рецепционистката: Дестини ще дойде всеки момент. Сега е отзад и говори по телефона с бившия си съпруг.
Аз: Определено нямаше нужда от цялата тази информация, но благодаря.