Как не успяхме да не живеем заедно

Ирис Крилатска 04 януари 2017

Прочетох една весела история за това как мъж и жена съхраняват брака си, като НЕ живеят заедно. Видя ми се доста екстравагантно, понеже в повечето случаи хората живеят заедно, без да сключват брак, а тези пък – обратното. Реших, че нищо не пречи да пробваме и ние с мъжа ми тази рецепта – един месец под различни покриви. Трябва да кажа, че на хората от въпросния текст им беше доста по-лесно, понеже нямаха дете. Затова, моля, забележете, че играем играта на следващото ниво на трудност – трябваше да съхраняваме не само брак, но и дете. (В крайна сметка детето май така и не разбра какво точно става.)

Телепортация в паралелната вселена. Като в онази чудесна реклама за потребителски кредити и аз, и мъжът ми сме много благодарни на съдбата си, която, откакто се помним, настоява сами да се справяме с живота си. Тоест – нямаме дори един-едничък резервен наследствен апартамент, в който единият от нас да може да се изнесе. В нашия случай да живеем разделени означава плюс един наем отгоре, което веднага прибавя напрежение към процедурата по съхраняване на брака. Битовизми, битовизми, ама ги мислиш. Бракът и без това е изтъкан от битовизми. Сигурно хората, като не живеят заедно, се спасяват от тези неща. Предстои да разберем.

Когато обяснявам на мъжа ми, че искам да видя как ще ни се получи да живеем един месец разделени, но да си се обичаме, той ми вдига паметен скандал. Разбира се, преди това в продължение на около месец смила информацията. Нужно му е време, за да проумее за какво става въпрос, и още повече време, за да осъзнае, че наистина съм решила да го направя.

Най-напред идеята му минава покрай ушите и той въобще не й обръща внимание. После решава, че се шегувам. След това реагира с лека усмивка и „Стига с тия глупости!“. И така, докато един ден му казвам къде се изнасям и какъв е наемът. Шок и ужас! Направо изригва. Налага се да ви запозная с една особеност на човека, с когото живея вече 17 години.

Той е мъж, едър да го наречем, макар че онези, които не щадят чувствата на хората, вероятно биха го нарекли по друг начин, и при все че се занимава с така наречената интелектуална дейност и се облича в трогателни ризи с джобче, в свободното си време вдига една щанга, която стои под спалнята ни. В казармата е бил шампион по канадска борба. Значи на никой външен наблюдател няма да му мине през ума този човек колко е силен в ръцете. Има лапи като чукове, честна дума. Дори сега, ехеее колко години след казармата. Искам да кажа, че досущ като герой от психотрилърите той е един добър и кротък мъж с очила, който, мисля, никой никога не е виждал ядосан. Никой, освен мен.

Та значи да не си помислите, че сме двойка тип Стенли Ковалски и Стела от „Трамвай Желание“. Никога не сме били, не. Изключително рядко се караме и още по-рядко си вдигаме скандали. Когато се караме обаче, винаги се караме за пари. Забелязала съм, че когато попиташ някоя известна двойка за какво се карат, те задължително махват с ръка и отговарят с блага усмивка „О, за глупости“, след което се поглеждат влюбено. И ти си мислиш, че най-вероятно се карат кой да изхвърли боклука. Между другото, това също не е глупост, а детайл, който отразява цялостните отношения също както парче огледало отразява слънцето не по-зле от цяло огледало. Исках да кажа, че според мен никой не се кара за глупости. Хората се карат за любов, за свобода, за справедливост, за важни неща. Повечето обаче не го осъзнават и смятат, че понеже непосредственият повод за скандала е кошчето за боклук, значи това е глупост.

С една дума, мъжът ми като се ядоса, заприличва на носорог или хипопотам. Е, добре де, изпитвам някаква форма на страх, признах си го. Инстинктивно. Според мен в отношенията мъже-жени точно както при животните това, че единият е физически по-силен, е много важно. Трябва съвсем да ми падне пердето, за да преодолея това усещане за физическото му надмощие. Физическото надмощие е и психическо – невинаги, но често. Така. Казах го.
Обяснявам на развилнелия се носорог/хипопотам – така и така. Да видим какво ще стане. Брачно приключенийце, какво толкова! Детето ще е ту при мен, ту у дома. Ако иска пък той да се изнесе, аз ще остана тук, да види, че не съм си организирала някакъв забавен живот. Голяма работа! Все едно съм на едномесечна командировка през три преки, в една мансарда.

Дълго време продължава това, точно както си и мислех. Отлагам изнасянето и спасяването на брака. Ама какво ще кажат съседите? Кой го интересува, почти не се виждаме, няма и да забележат. Какво ще си помисли детето? Детето е на 12, разбира всичко. Това е игра. Искаш да се разделим ли? Не бе, човек, искам да видим какво е. И тъкмо да кажа – нали знаеш, че Тим Бъртън и Хелена Бонъм Картър живеят разделени, и се сещам, че в крайна сметка те наистина се разделиха. Не са вече добрият пример.

Не, нямам любовник. Любовник – все едно сме в ХVІІІ век, толкова галантно звучи някак. Като официална титла. Любовник. Все едно има някакви нашивки, пагони, униформа. Наистина нямам. Ако искаш – казвам му, – ето тук до нас в една барака, освен че продават билярдни маси, имат и детектор на лъжата. За длъжници и ревнивци. Води ме, ако не те е срам. Така му казвам. Не ме води, разбира се.
Аз го водя – в мансардата на три преки. Наела съм я за 300 евро за един месец. Имам си всичко. Включително и хазяйка два етажа по-долу. Мъжът ми носи куфара ми. Не говори. Чувствам се като в някаква драматизация по истински случай. Все пак за нас един месец не е малко. Не сме се разделяли за повече от 10 дни вече 17 години. Наистина не сме.
Дъщеря ни схваща играта. Тръшва се на леглото и казва щастливо, че тази вечер ще спи тук, щото се чувства като на хотел.
После той си тръгва. Отива си у дома, където го чака кучето ни. Ще го води на разходка. Целувам го. Той мен – не. Има нещо суперсмешно в цялата работа, как не го схваща! Излиза и затваря вратата след себе си. Завеса!

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР