Снежанка, наоколо джуджета, а принц няма

„Вера“, Александър Снегирьов

Адриана Попова 17 декември 2016

Романът, три пъти харесан от Путин, е за красива московчанка, оплетена в семейните спомени за войни, гардероби, аборти, православие и опитваща се да живее в интериора на съвременна Русия, в която деца се раждат трудно, но пък мъжете лесно стават подлеци. Ще оцелеят ли русите й къдрици в смога на живота? За отговора ще трябва да дочетете книгата докрая, но пък тя не е дебела.

Наскоро попитах познат, психиатър, който от години работи в Германия, дали там има телевизионен канал с врачки и изобщо какво е положението с врачуването. Според него немските врачки били силно безработни, логичните и студени германци не се интересували много от предсказания, а от далеч по-прозаични неща като трудова дисциплина и екселски таблици.

В Русия положението е, и винаги е било различно. Като се започне от Распутин и се стигне до Кашпировски и Джуна, врачките и ясновидците там винаги са били на почит, ту царят ще ги почете, ту ще ги изберат за депутати в думата. В Русия преживяват славно около милион врачки и знахари, според Комисията за борба с псевдонауката, която твърди, че една трета от руснаците се обръщали за помощ към самоназначилите се лечители. Както е написал Тютчев: „Русия с ум не ще прозреш,/ не ще я вместиш в обща мяра –/ Русия за да разбереш,/ единствено е нужна вяра (превод Петър Велчев).“

Съвсем неслучайно романът на Александър Снегирьов, издаден у нас от „Милениум“, се казва „Вера“. Семейната сага на главната героиня Вера започва в революционните и свършва в наши дни. Дядото и баба й, селяни от западна и западнала руска област, в която „никога не е имало пътища“, оцеляват – всеки със своите грехове и рани, през „най-страшната война“, през сталинските лагери, където дядото е пратен за сътрудничество с немците, през следвоенната немотия и примитивния бит и животинска жестокост на селяните. Синът, Сулик, успява да се измъкне от вдъхновяваща кариера в колхоза, благодарение на досетливостта на майка му, която го праща в интернат и така го прави гражданче. Сулик се жени за московска красавица със съмнителен морал и двайсет аборта зад гърба си, но затова пък с квартира и даже с гардероб в нея, който двамата отмъкват от жилището на предишния й мъж. В това семейство се ражда малката Вера, растейки с нелюбовта на майка си и с баща, който редовно стриже до голо русите й къдрици – както срещу опасността да хване въшки, така и за да я спаси от „пагубния стремеж да се самоукрасява“. Фризьорските му виждания впрочем се коренят в горещата православна вяра, която Сулик започа да изповядва, навличайки си гнева на партията и съседите по комуналка. И ето я Вера, чиято руска душа се е вселила във възхитително тяло с дълги крака и в красиво славянско лице, обрамчено от руси къдрици. Оцеляла от православието на баща си и перестройката, вече порасналата Вера прелетява с ил през океана и се впуска във водовъртежа на американския консуматорски рай. Но нали е руска душа, в един момент и храната, и усмивките й идват вповече и тя се завръща в родината си, където хората са естествено мрачни, а мъжете, разглезени от преобладаващото женско население, бягат от отговорност. С други думи – пълно е със Снежанки и мъжки джуджета, а принцове няма.

И тук идва страхотният беденд на романа (не знам дали има такава дума, но е нещо като антипод на американския хепиенд). Руската душа е омърсена и стъпкана от подлеци и другоземци, лишена е от бъдеще и разум. „Многострадална Геновева“ отвсякъде е положението. Това руско/славянско самоокайване поохлади иначе големия ми ентусиазъм от книгата, който, оказва се, е споделен и от самия Путин, Владимир Владимирович. Той я прочел три пъти и три пъти казал „да“ (тази седмица за втори път се сблъсквам с мнение на Путин, Владимир Владимирович, който харесал и харесания от мен сериал на BBC „Война и мир“, и, харесвайки го, издърпал килимчето изпод краката на всичките онези великоруски критици, които набедили англичаните в недостоверност, непочтителност и профанизация на великата творба на Толстой).

Александър Снегирьов
„Вера“ е написана модерно, кинематографично, критиците сравняват експресионистичния стил на Снегирьов с картина на Йеронимус Бош заради иронията му в начина, по който разказва живота и хората, с мускулестото тяло на хищна котка, напрегнала се за скок. „Сгъстена проза, почти стихове“, „репортаж, написан от точен, но несъчувстващ наблюдател“ - „Вера“ донесе на автора си наградата „Руски Букър“ през 2015 година. Погледът му от снимките наистина е несъчувстващ, но вероятно ставаш такъв, когато си 36-годишен московчанин, който е работил като чистач, сервитьор, строителен работник, но все пак е магистър по политология, завършил Руския университет за дружба между народите (само в Русия може да има такъв университет, не мислите ли?). Кариерата си като белетрист започва съвсем млад, когато на 18 март 1990 г. записва в дневника си: „Толкова съжалявам, че започнах толкова късно да си водя дневник. В живота ми досега имаше страшно много събития. Сега съм на десет...“

Снегирьов е любимо дете на руската публика и на критиците. Наградите рядко му се разминават, стилът му е завладяващ и с любопитство бих прочела и други негови книги – много хвалената „Нефтена Венера“ (2008) или историята на двама руски младежи, тръгнали да пътуват на стоп из Америка „Как бомбардирахме Америка“ (2007), награждаваните „Тщеславие“ и „Чувство за вина“, и се надявам в тях да открия повече от изумителната ирония на Снегирьов и по-малко от руския (не че го нямаме и в бг вариант) му фатализъм в стил „в кръгова отбрана сме, но душата ни е прекрасна“.

Великолепният превод на романа е на Таня Чипева.

     

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР