Ана в годината на Огнената маймуна

EVA се срещна с актрисата Ана Пападопулу, за да разбере с какво се е преборила, от какво не е заспивала и какво е надживяла през последните осем години, в които не сме се виждали за интервю

Ирина Иванова 05 декември 2016

Снимка: Васил Германов

EVA се срещна с актрисата Ана Пападопулу, за да разбере с какво се е преборила, от какво не е заспивала и какво е надживяла през последните осем години, в които не сме се виждали за интервю.

Веднага ви казвам – Пападопулу се е преборила с тъгата в очите си, не е заспивала от бебето Бела (понастоящем малка дама с голям апетит на 2,5 г.) и е надживяла – ама съвсем е надживяла – меланхолията, която беше нещо като нейна запазена марка.

Четиричасовият ни разговор ме наведе на мисълта, че сентенцията „Който трупа мъдрост, трупа тъга“ невинаги е вярна. С годините актрисата е натрупала и мъдрост, и радост. Станала е около сто пъти по-весела от времето, в което се видяхме за последен път, погледът й блести. Преди разправяше – с голяма доза самоирония, разбира се, – че режисьорите все я вземат да играе жертвата. „Само като ме видят и си казват: „Ето кой ще умре!“ – шегуваше се тя. Сега обаче никой няма да я вземе за жертва. Животът й е пълен-препълнен – освен малката Бела, Ана има син Богдан, на 13 г., от брака си с режисьора Стоян Радев, ангажименти, роли в театъра, по които е луда, и... любов. А сега – и нов филм.

Това е едва вторият филм в кариерата й след „Мисия Лондон“, който „залага“ и на забавната страна на Пападопулу. Повечето – „Писмо до Америка“, „Опашката на дявола“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ – ни я показват само в лирична или драматична светлина. А истината е, че тя е един от най-сладкодумните хора, които познавам, и умее да влиза от роля в роля само с гласа си. Ако бях режисьор, щях да й дам роля с много, ама много диалог, като във филм на Уди Алън. Всеки, който я е гледал във филма на Иглика Трифонова „Писмо до Америка“, знае, че лицето й е създадено, за да бъде снимано. Привлича светлина, излъчва светлина, без ни най-малко да преувеличавам.

Предварително моля читателите да ми простят, че в интервюто ще се обръщам към Ана Пападопулу така, както се обръщам към нея и в живота – с риск да звучи прекалено фамилиарно. Не е ли лицемерно обаче да вкарвам изкуствена дистанцираност?

Анче, когато правихме интервюто преди осем години, беше в навечерието на премиерата на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев. Сега предстои премиерата на „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо. През това време с теб се случиха страшно много неща. Откъде да започнем? Може би от филма „Маймуна“, който е непосредственият повод за срещата ни?

Познавам Шошо от 20 години. Много близък го чувствам и защото неговата леля, д-р Ковачева, присъства на раждането на двете ми деца. От години си мечтаех за роля в семеен филм, заснет добре, с чувство за хумор, но винаги съм мислила, че е много трудно да се намерят органични деца актьори. Поканиха ме на кастинг, а когато ми съобщиха, че съм избрана, веднага поисках да видя децата. Шошо ми каза: „Намерил съм деца, в които ще се влюбиш“. И когато видях Александра Костова и Радина Боршош, които играят двете полусестрички във филма и на практика са в главните роли, наистина се влюбих в тях. Моята героиня е майка на по-малката и е жена на Юлиан Вергов, а една от любимите ми колежки от Народния театър, Радена Вълканова, невероятна актриса, която умее да изгради образ с минимални средства, играе бившата съпруга на Юли и майка на голямата му дъщеря. Важни роли във филма имат също Леонид Йовчев в ролята на учителя и Станимир Гъмов, който играе доктор. Имаме обща сцена и с Валентин Ганев, друг мой любим колега. С всички тези хора се разбираме само с поглед.

Добра компания сте се събрали.

Страхотна! Защото Шошо отлично знае например, че ние с Юли Вергов играем заедно в Народния от 15 години, да не говорим, че сме си партнирали и в „Мисия Лондон“. За киното е важно между актьорите да има химия, да има близост. Българските кинорежисьори – не всички, разбира се – се обиждат, ако не знаеш те какво са направили досега, но затова пък считат за нормално да не знаят, че аз например от 16 години играя в Народния театър. И са ме питали на кастинг: Ти играеш ли някъде? Къде могат да те гледат хората? Не е професионално това.

Ти се върна на сцената доста бързо след раждането на Бела. Как се получи?

Върнах се 6 месеца след раждането. Първоначално уж само за представлението „Рицар на светия образ“ на Маргарита Младенова. После си казах, че ми се играе и „С любовта шега не бива“, и „Вишнева градина“, и „Дон Жуан“. Поканиха Стоян (Радев – б.р.) да направи „Солунските съзаклятници“ в Народния театър и имах роля и там. Всички мои колеги и ръководството на театъра проявиха невероятно разбиране, за което съм много благодарна. После започнах да водя и концертите по проекта „Фортисимо Фамилия“ на Максим Ешкенази, чиято цел е да запознаят децата с класическата музика, много си обичам този ангажимент. Снимах в сериала „Четвъртата власт“, след това дойде и „Маймуна“.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР