Как Илиана Раева побеждава огнедишащия дракон. Всеки ден.

С Илиана Раева се говори директно, тъй като тя е директна. Желанието ни е да сподели с EVA равносметката си за изминаващата година, която бе изключително бурна и преломна за нея. Равносметката обаче се превърна в изповед

Ирина Иванова 17 ноември 2016

Снимка: Светослав Караджов

Няколко дни след като с Илиана Раева се уговаряме по телефона за настоящото интервю разбирам, че майка й е починала. Интервюто, естествено, е отложено, но все пак Илиана – дисциплинирана и отговорна като повечето спортисти – спазва дадената дума. Срещаме се в кабинета й във Федерацията по художествена гимнастика. Фигурата й е като статуетка – грацилна и грациозна, много елегантна и отново забелязвам онова, което всеки път ме поразява при запознанството ми с някое от нашите незабравими „златни момичета“ от художествената гимнастика (пък и с треньорката им Нешка Робева) – стойката. Те наистина са изпънати като струна и излъчват младост и енергия. Всички майки тутакси трябва да запишат дъщерите си на гимнастика или балет. (Включително и тази, която сега се е сетила да ви съветва).

Много се гледам, много се обичам, много се харесвам. И никак не обичам да съм в ролята на жертва.
С Илиана се говори директно, тъй като тя е директна. Облечена е в черно, заради траура, а очите й са тъжни, но въпреки това се старае да се усмихва. Нямам много въпроси. Всъщност важният е само един и както ще прочетете по-долу, с него и започнах. Преди това обаче нека обобщим онова, през което премина първото ни „златно момиче“ от серията велики гимнастички, които заедно с Нешка Робева окичваха България със злато и сребро на килограм на всички световни и европейски първенства по художествена гимнастика през 80-те и 90-те. Желанието ни е Илиана да сподели с EVA равносметката си за изминаващата година, която бе изключително бурна и преломна за нея и наситена със събития – здравословните проблеми на съпруга й Наско Сираков, за радост бързо преодолени, нещастният инцидент с щастлив край с гимнастичката от ансамбъла ни Цветелина Стоянова, рефлектирал върху целия отбор и отключил вълна от всевъзможни крайни емоции, Олимпиадата в Рио и битката за медал след всичко преживяно около Цвети, голямата радост от бронза („със стойност на злато“, както казва Илиана), спечелен от момичетата, славното посрещане на отбора на българска земя, благата вест, дошла от Виолета, по-малката дъщеря на Илиана и Наско, че си имат внуче, и ето сега – смъртта на майката на Илиана.
Равносметката обаче се превърна в изповед. Илиана Раева пред EVA.

Госпожо Раева, как запазихте усмивката си след всички житейски турбуленции, през които вие и хората около вас преминахте през тази година?

Все още не смея да кажа, че годината е свършила. Толкова неща се случиха, на толкова изпитания ме подложи Господ... След тежката битка, която изнесохме заедно с момичетата от ансамбъла и треньорката им Ина Ананиева, след цялата помия, която се изля върху тях и конкретно върху мен по повод личната, подчертавам ЛИЧНАТА драма на едно дете (Илиана говори за Цвети Стоянова – б.р.), след Олимпиадата и медала, който този ансамбъл истински изстрада, си отиде и моята майка. Точно днес се навършват 9 дни от смъртта й и правихме помен. Майка ми боледуваше и преди една година състоянието й бе станало толкова тежко, че не можеше да се движи. Взех я вкъщи, лекувах я с билки, с мантри, с масажи и стана чудо. Тя не просто отново започна да се движи и се изправи на крака, но дори готвеше и правеше огромни трапези за семейните празници. Тази година беше като подарък за нас – и за мен, и за нея. През цялото време си говорихме много, казахме си важни неща и сякаш успях да се подготвя за смъртта й, да я приема. Затова сега, когато тя отново рухна, се смирих. Спомням си последния й ден – тя беше в медикаментозна кома, отидох при нея в болницата, прошепнах й, че съм добре, че татко е добре, че ще се грижа за него, казах й, че няма да се боря този път и ще я пусна да отиде на онова място, за където се беше отправила преди една година и където толкова й беше харесало... Тогава ми каза, че си е била тръгнала от този свят, но в един момент пред нея се спуснала решетка и трябвало да се върне обратно. Аз винаги съм вярвала в задгробния живот, в преражданията, в душата. И сега просто целунах майка ми по челото, ръцете и стъпалата и си тръгнах. Не пророних нито една сълза. Когато се прибрах вкъщи, ми се обади лекарят й и ми каза, че пет минути след като съм си тръгнала тя е починала. Тогава вече плаках много, разбира се. Защото няма думи, с които да опиша какво е усещането да си отиде майка ти.

Изглеждате като човек, който си позволява да плаче едва когато остане сам, така ли е? 

Да, винаги. Аз и около случката с Цвети и всичко, което последва, си плаках насаме. Със сигурност не и пред момичетата. Слава Богу, вътрешно бях убедена, че Цвети ще се оправи, никога не съм си и помислила, че ще й се случи нещо наистина фатално, интуицията ми го подсказваше. Това беше голямо изпитание за мен, за ансамбъла, за треньорката Ина Ананиева и въобще за целия отбор. Много силно вярвах, че ако преминем през това, ни чака разкошна награда, нещо прекрасно. Знаете ли аз как се приспивам вечер? Не с чай от маточина, както правех преди, а с приказки.

В крайна сметка любовта победи. Героите преодоляха препятствията и си взеха наградата.
Слагам си слушалките на плейъра и си пускам приказки. И тези приказки ме научиха, че за да стигне героят до принцесата, трябва да премине през ужасни изпитания, като последното винаги е най-тежко, най-страшно – например да победи огнедишащия дракон. Дори в най-тежките моменти винаги съм вярвала, че ако съм силна и достатъчно смела, за да се хвърля в битка и да постигна това, което искам, ще преодолея изпитанието, което Господ ми е изпратил, и ще постигна мечтата си. Разказах го и на момичетата от ансамбъла. Новината за трагичния инцидент с Цвети ни застигна в Израел на европейското първенство. Беше шок, всички рухнаха. Ина Ананиева ме помоли да поема отбора, защото тя не може. Момичетата не знаеха къде се намират. Поискаха среща с мен и знаех, че идват да ми съобщят, че няма да се състезават. Казах им: нека първо аз да говоря. Два часа им говорих. Дори не си спомням всичко, което им казах. Опитах се да им предам моята вяра, че това е изпитание и че те точно сега трябва да покажат кои са. Че не могат да се откажат, толкова време са работили, за да отидат на Олимпиадата. Че както в приказките последното изпитание е много тежко, но след него ги очаква мечтата. „Повярвайте си, че сте герои от приказките“ – ето такива неща им говорих, след което ги попитах какво са дошли да ми кажат, но те отвърнаха, че вече няма какво. Ако в Израел не бяхме преодолели този първоначален шок, с нашия отбор беше свършено.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР