Просто съседи

09 ноември 2016

„Хайде, че леля ти Милка е оставила вратата отворена и ни чака на кафе“, буди ме майка ми при една нощувка при нея по време на служебно пътуване. Леля Милка е съседката й на етажа, която предишния ден ни покани на кафе в 9.30. Сега обаче е малко след 8, но мама е станала в 6, извела е котарака си на сутрешна разходка, направила е палачинки. Нека да кажа, че мама е на 89, леля Милка е на 81, но забравя повече. Вчера, докато беше у дома, няколко пъти ме пита колко ще остана и като си тръгваше, живо се поинтересува кога си пътувам за София. Явно и сега е забравила в колко ни е поканила на кафе. Между другото, когато отбелязвам, че си е все същата спокойна и усмихната жена, която помня от детството си, леля Милка разказва как скоро се качила в такси и шофьорът кой знае защо започнал да разправя, че бил завършил механотехникум и там по български му преподавала една Йонкова... А като му рекла, че точно тя е тази Йонкова, човекът я погледнал и изпуснал едно красноречиво „ауууу...“

Леля Милка е оставила вратата си отворена, защото не чува звънеца. Не че ако е затворена, майка ми няма да влезе – всяка от тях държи по един резервен ключ у съседите за всякакъв случай, недай Боже.

Леля Милка е извадила най-красивия си сервиз, в чинийките на кафените чашки е сложила дантелени подложки. Отива да вдигне телефона, за който майка ми я информира, че звъни. Оказва се, че е Архангел Михаил днес и леля Милка има имен ден. Напомнила й го в 6 сутринта комшийката Валя, педантката, дето живее през улицата отсреща и държи да е първа във всичко. Като приема поредното благопожелание по телефона, леля Милка отива да извика чичо Любчо от третия етаж. След малко той пристига без бастун, галантно целува ръка на майка ми, която си е по пантофи и с домашния плетен елек, ръкува се с мен и ми казва, че вече не работи не защото не може, а защото хората нямат пари за адвокат.

Чичо Любчо е на 88, преди три години загуби жена си, но все разправя, че отвреме навреме я вижда – я в кафенето, където всяка сутрин се среща с приятели, я в магазина, я в читалището, където продължава да пее в самодейния хор...

Отклонява поканата да си вземе палачинка, защото бил закусил. Децата му донесли сутринта нещо пълно със сирене и снахата го задължила да го изяде... Баничка, подсказвам аз. Не, не, няма синоним, отвръща чичо Любчо, потраквайки с чене, докато все пак дъвче палачинката си.

В хода на раздумката ме съветва някак да огранича активността на майка си, която не спира да си гледа лозето. Виж, казва ми чичо Любчо, колко зле ми се отрази на мен падането от черешата и вече не мога да въртя мотиката. Майка ми енергично протестира – след като съм й забранила да шие гоблени заради очите, сега да седи със скръстени ръце ли! Ох, въздъхва чичо Любчо, никога не съм шил гоблени. И на моята реакция, че не е късно да започне, споделя, че си е купил самоучител по английски. Че защо английски, бе Любчо, вика майка, която току що е изпратила леля Милка пак да вдигне телефона, нали си учил немски в гимназията, идвай при мене да го опресниш! (Мама е учителка по немски – б.а.). Чичо Любчо обаче хитро присвива зелените си очи и вика ааа, Живке, английският е по-модерен. Стигаме до консенсус, че всеки език е богатство и леля Милка споменава колко много турски думи и изрази има в главата си още от дете. При което чичо Любчо разказва как, като ходили с леля Магда в Истанбул, поръчал в рибен ресторант „еки балък“, т.е. две риби. Еки балъклар, Любчо, поправя го майка ми, множествено число. Е, добре де, разбраха ме хората, докача се бившият окръжен съдия и довършва разказа си на турски, т.е. как разбрал колко минути ще се пекат рибите, колко струват заедно с гарнитурата и хляба...

В разговора по-натам става дума и за онзи германец Алцхаймер, дето им взема малко по малко акъла. Майка ми например цяла нощ не могла да се сети за фамилията на актрисата, дето роди бебе на Деян Донков. Кърджилова, казвам, а тя – да, бе, колко пъти си повтарях азбуката и хич не ми излезе на буквата к! Аз пък не мога да се сетя как беше името на Обама, плахо споделя нощните си терзания леля Милка. След което упреква чичо Любчо, че не е гласувал на изборите за президент и казва, че на балотажа ще трябва колективно да ходят, защото всеки глас е решаващ.

Слушам ги и си мисля, че имат нещо, което аз нямам. И което засега може би не ми е важно, но от един момент нататък може да е единственото в свиващия се и опустяващ свят на старостта – съседите.

Със съседите си родителите ми се запознаха, нанасяйки се в новопостроена жилищна кооперация. Не всички станаха приятели, имаше и по-специални отношения. Но почти всички споделяха виното от новата реколта. Поливаха си цветята един на друг, като заминаваха на почивка. Прибираха си децата. Даваха си назаем захар или хляб, ако някой беше забравил да купи. Носеха си кой каквото е произвел в градината. Играеха на карти или на табла. Изпращаха поредния до гробищата, където останалите живи сега ходят заедно на Задушница. Децата им се обаждат по-често по телефона, отколкото наминават, внуците са им пръснати по света, разстоянията до малцината им останали приятели изглеждат все по-непреодолими. Но имат съседи. А с повечето от моите дори не се познаваме...

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР