Когато си направил филми като „Открадната красота“, „Последният император“, „Последно танго в Париж“, „Мечтатели“, „Малкият Буда“, „Двайсети век“, със сигурност имаш какво да кажеш за киното. За „Прелестно обсебен“ (издадена на български от „Колибри“ в превод на Вера Петрова) Бернардо Бертолучи казва, че е „книгата, която не знаех, че съм написал". Това е колекция от статии, спомени и изказвания на големия италиански режисьор, която разкрива как работи мисълта му, как се раждат филмите му, както и любопитни подробности от снимачната площадка. Представяме ви откъс от книгата, която е от ценителската поредица на „Колибри“ „Амаркорд“.

Днес, когато Чай в пустинята се отдалечава от мен, покачен на камилски крака – кльощави, но неуморни, – ме връщате в мислите към Последният император.

Първата ми свободна асоциация е един постоянно завръщащ се сън от лятото на 1986 г., няколко седмици преди началото на снимките. Опнали са едно извънредно дълго въже над Забранения град в посока север-юг и аз съм еквилибристът на него. Винаги съм имал страх от високото, така че гледам надолу с ужас. Виждам големия лабиринт – архитектурни модули във формата на Н, които се повтарят, докъдето поглед стига – двор след двор, сграда след сграда. 999 стаи и половина, не десет хиляди, защото тази цифра принадлежи на императора, Син на Небето и Господар на десетте хиляди години.

Колко пъти по време на огледите се случваше да попитаме китайските ни водачи кой е проектирал този павилион, кой е изваял тази костенурка, кой е нарисувал онзи жерав. Изпадаха в затруднено положение, усмихваха се и винаги отговаряха повече от уклончиво: династия Чин, 1644–1911 г.

Идеята за изкуството като общо благо (а и обща креативност) и безразличието към художника като индивид е една от най-трудните за възприемане от всички китайски странности; въпросът, който си задавам по време на почти ежедневните ми посещения на снимачния терен, където ни предстои да снимаме през първите 10 седмици, е все един и същ, натрапчив: коя е тайната на Забранения град?

Еквилибристът се приземява без поражения в полумрака на павилиона „Небе без Облаци“, точно пред един малък празен трон. Наоколо са разпръснати стотици тронове и никой император никога не е сядал на тях, но точно този тук крие отговора на въпроса ми.

Крайното предназначение на големия лабиринт е безкрайното повторение на присъствието отсъствие на императора. Над 20 000 китайски туристи, надошли от най-далечните кътчета на тази безбрежна страна, посещават Забранения град всеки ден, устремили поглед в търсене на следи от имперския мит.

Раси, езици, най-различни култури се събират в един общ спомен. Всеки ден се повтаря чудото на мирното превземане на Зимния дворец и по този начин легендата оживява всеки ден. Цялото съществуване на Пу И е обусловено от повторението, или по-точно от принудата да изживява екстаза от първата коронация, когато малкият император изтичва от амниотичната тъмнина на Залата на Върховната Хармония към жълтата завеса, издута като платно, която му показва външния свят и го потапя в морето на детските фантазии. В онзи ден Пу И се появява на бял свят като император и като мъж. Ако попада в капана на японците, вече пораснал, не е ли заради изкушението да бъде коронясан още веднъж за император и съответно отново да се възроди? И нима освобождението му от затвора по времето на Мао, през 1959 г., преходът от мрака на „не-познаването“ към светлината на „социалистическото съзнание“, не се подчинява на същия механизъм, на същото изкушение?