Фонданът, който се топи в ръцете на баба

02 ноември 2016

Кой ще ме вземе днес от училище, пита баба ми. После отива да си играе с куклите, останали от моето детство. Времената в главата на баба са объркани. Умът й не помни, помни само сърцето. Не знам коя си, казва ми баба, но знам, че те обичам. Може би си мисли, че съм любимата й леля, която никога не идвала на гости без бонбони. И то какви бонбони, истински фондан! Когато все още не беше малко момиченце, баба ми разказваше за фонданените бонбони, както някои разказват за първата си целувка. Майсторял ги един-единствен сладкар в целия град. Хрупкавата им захарна кора се издувала над сладкия до нагарчане орехов пълнеж. Никой не можеше да изяде повече от един бонбон наведнъж, спомняше си баба. Само тя изяждала по 3, а след това изпивала цяла гарафа вода на един дъх. Винаги, когато идвала, лелята изпълнявала един и същ ритуал. Изваждала бонбоните от малката картонена кутия, в която ги слагал сладкарят. Отвивала хартиените им опаковки. След това ги нареждала в кръг върху красивата чешка чиния от прозрачно стъкло с накъдрени краища. По средата слагала бонбона с розовата глазура, винаги само един, после завъртала кръг оцветени в зелено и накрая оставяла каймаченобелите.

Само че аз не мога да наредя фонданени бонбони в стъкления поднос на баба. Сладкарят отдавна е умрял и рецептата му е изгубена. Никой от наследниците не искал да наследи захарния му занаят и човекът предпочел да влезе в гроба с рецептата, вместо да я даде на чужди хора.

Баба обаче не знае това и ме гледа дяволито като послушно момиченце, щом вляза в стаята й. Очаква да й занеса нещо сладко за хапване. Изяжда шоколада и след четвърт час вече е готова за нов. Вкусът му е пропаднал в какаовата мъглявина на бабината памет, където всичко е сладко и най-вече самата баба.

Ето, тя е съвсем малка. Край нея като сенки на великани обикалят хора, които й се струват смътно познати. Лицата на синовете и дъщерите са строги и загрижени и тя е сигурна, че това са някои от първите братовчеди на майка й. Помни ги, защото понякога идваха на гости от далечните градове, където живееха. Винаги много загрижени, те разговаряха с майка й за важни неща като образование на децата или язва на дванайсетопръстника. И никога не носеха бонбони. Сигурно защото в техните далечни градове всички сладкари бяха измрели от захарна болест.

Къде съм, учудва се понякога баба и оглежда безличния апартамент, в който сега кара новото си детство. Тогава в главата й изплува образът на старата къща в родния й град. Там баба беше отраснала, заедно с чемширите пред външното стълбище на къщата. Заедно с вдигнатата нависоко асма и със смокинята, от която баба правеше сладко за палачинките в неделя сутрин. Смокинята сега я нямаше и това огорчаваше баба. Е, трябва вече да си вървя, казваше в такива случаи тя и започваше да си събира багажа.

Милвам баба по главата, защото тя е малко момиченце, дори когато лежи неподвижно. Виждам под савана краката й, обути в бели къси чорапи. Под затворените очи усещам изпълнения с остро любопитство поглед, който вече изучава новия си дом. Високи бели хора сплитат косите й на плитка, а после я черпят с фондан. Баба въздъхва и душата й се слива с моята. Сега, почти всяка нощ я чувам как отваря и затваря вратите на сърцето ми, как се лута из коридорите на старата ни къща с чемширите и усещам как в ръцете й се топят фонданите – белите, и зелените. И онези, най-сладките - в розово.

 

P.S. Наближава Задушница. За съжаление не изпитвам нищо, когато застана край гроба на баба - на Задушница или в който и да е друг ден. Но тя е част от тъгата ми във вторник, сряда и петък и всеки друг ден от годините, в които я няма. Момичетата на баба ще ме разберат. Няма сбогом в тази връзка, има довиждане.

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР