В книгата „Корените на омразата. Моята истина за исляма“ (издателство Сиела) са събрани 37 от най-знаковите есета и статии на Ориана Фалачи, публикувани в периода от 1960 до 2005 г. Сред тях ще откриете интервюта с последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави, с Ясер Арафат, Муамар Кадафи, аятолах Хомейни, Ариел Шарон, Мохамед Али. Тези текстове звучат днес още по-силно в свят, обхванат от страх, тероризъм и религиозни войни.

Ориана Фалачи умира от рак на белите дробове на 77 години заради заболяването, което получава, след като вдишва отровните изпарения на запалените от Саддам Хюсеин петролни кладенци. Тя е правила интервюта с терористи, тирани, пълководци и императори. Говорила е с войници на бойното поле и е летяла със самолет цистерна над Кувейт по време на Войната в залива. Тя е Ориана Фалачи – изключителен журналист, който предсказва ислямската агресия.

Една едва започнала война, 1960

Най-мъдрата жена, която срещнах по време на това пътуване – Раджкумари Амрит Каур, дъщеря на раджата на Капуртхала, шестнайсет години секретарка на Махатма Ганди и пет години затворничка в един от затворите на Делхи, веднъж ми каза, че всички жени по света са еднакви независимо от расата, климата или религията, тъй като природата на човека е една и съща, а светът все повече се превръща в еднакъв за всички: безцветен и неспособен да ни изненадва. В джунглата на Негри Сембилан се придвижват с велосипеди и шевните машини са с педали, в харемите на Йемен говорят по телефона, до статуите на Буда строят небостъргачи и фабрики за пепси-кола, между китайските джонки в Шао Кей Уан си подсвиркват песните на един италианец, наречен Модуньо, и почти навсякъде жените се стремят да имитират нашите грозни европейски дрехи, глупавите ни обувки на висок ток, абсурдното ни съперничество с мъжете – заради него стават полицаи или министри и се забавляват да стрелят с базука. И все пак, колкото и дрехи с френска кройка да се продадат в магазините на Токио, каквито и феминистки теории да бъдат скандирани на митингите в Бомбай, колкото и военни училища в Пекин или Анкара да отворят вратите си за тях, не е вярно, че всички жени по света са еднакви.

По време на това пътуване видях всякакви жени. Срещнах се с лишени от власт съпруги на махараджи, притежаващи и днес купища смарагди, заключени в кутии от слонова кост, които никоя социална реформа не би успяла да им отнеме, но видях и момичета от Хонконг, продаващи тялото и очарованието си на зажаднелите за екзотика европейци срещу десет долара. Видях жизнерадостни жени от оцелял малайски матриархат: общност, отдаваща на мъжете значение, не по-голямо от зрънце ориз, но също така и мюсюлманки, чийто живот струва по-малко от онзи на крава или камила. Видях жени, пилотиращи реактивни самолети в небето над Ескишехир, както и гейши в Киото, научаващи се още дванайсетгодишни да доставят удоволствие на богаташите в чайните. Видях принцеси в кимоно, дъщери на император, потомък на Слънцето – омъжени за банкови чиновници, получаващи четиридесет хиляди лири месечно; наблюдавах последните полинезийки в Хавай, които в сърцето на Тихия океан, вече с американско гражданство, мечтаят да направят кариера в Ню Йорк. Но никоя от тях не приличаше на другите.

По света има жени, живеещи и днес зад гъстата мъгла на булото, освен було то е и чаршаф, покриващ ги от главата до петите като покров: за да ги скрие от всеки, който не е съпруг, дете или слуга без плътска нужда. Този чаршаф, наричан пурда, бурка, пуши, куле или джелаба, има две дупки на височината на очите или пък гъста мрежичка, висока два и широка шест сантиметра, през тези дупки или мрежичка се виждат хората и небето: точно както през решетките на някой затвор. Затворът се простира от Атлантическия до Индийския океан и минава през Мароко, Алжир, Нигерия, Либия, Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Иран, Йордания, Саудитска Арабия, Афганистан, Пакистан, Индонезия: светът на исляма. И макар целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населението. Често нямат фамилно име и лична карта, тъй като е забранено да ги фотографират, и никоя от тях не познава значението на онази странна дума, наричана на Запад любов. На мъжа, който я взема за съпруга, даже за една от съпругите си, жената бива продадена с договор, по същия начин се продава крава или камила, а тя не може да го избира или отхвърля, както и да го види преди той да влезе в спалнята и да я сграбчи: като малката булка без име, адрес или глас, която видях в Карачи в нощта на нейната сватба.

Бях пристигнала в Карачи, за да пиша за жените мюсюлманки. В десет вечерта се намирах в градината на хотел „Лъкжъри Бийч“, когато я видях. Отначало не проумях, че е жена, защото отдалече съвсем не изглеждаше такава: искам да кажа жена с лице, тяло, две ръце и два крака. Приличаше на бездушен предмет, на чуплив и безформен пакет, който облечените в бяло мъже изключително предпазливо водеха към изхода, сякаш се страхуваха да не го повредят. Зад пакета вървеше кръглолик младеж с гирлянда от цветя и сако от златиста дамаска, както и панталоните, тесни на бедрата и глезените според обичая на пакистанците и индийците.