Завършила история на изкуството в Принстън и право в Харвард, Краси Зуркова е съдружник в адвокатска кантора в Лос Анджелис. Романът й „Самодива“, издаден с твърди корици от мастодонта Harper Collins, които имат Агата Кристи, Рей Бредбъри и Паулу Коелю в портфолиото си, влезе в топ 100 на „Амазон“ и беше горещо препоръчван в читателската мрежа Goodreads. Критиците го определиха като „поетичен и въздействащ дебют“ (Publishers Weekly) и „интелигентно написана, тъмна романтична история“ (Library Journal). В края на май Краси Зуркова се върна в България за представянето на българския превод на „Самодива“, направен от самата нея.

„Самодива“ излиза в Америка през 2015 година. По-късно, докато чете спомени за любовите на Яворов, Краси Зуркова ще разбере, че докато умирала през юли 1910 година, нейната далечна родственица Мина Тодорова бълнувала за самодиви. Краси се впечатлява от подобни съвпадения и затова гледа сериозно на циганката, която иска да й врачува в градината на Once upon a time по време на медийния обяд, организиран от издателите й в България „Егмонт“. В „Самодива“ има сцена, в която испанска циганка гледа на ръка на главната героиня Теа в много важен за нея момент. На обяда Краси е с приятеля си Майкъл, американски евреин, сценарист, фотограф. Двамата се държат за ръка – „като гугутки“ по собствените й думи. Като възпитан човек Майкъл почти успява да скрие отегчението си от разговорите на български, но врачката с нейния здравец в ръката и работна амбиция го оживява. Краси му обяснява какво се случва, а гласът й е звънлив като на момиченце в рокля на червени точки. Но сладкото му звучене не бива да ви заблуждава, това е глас на американски адвокат, чиято ставка е по-висока от тази на Амал Клуни.

Краси, как бихте представили книгата си?

Книгата е комбинация от жанрове, като основното е историята на момиче от България, което отива да учи в Америка и заедно с културния шок преживява и доста магически неща, свързани с българския фолклор, с легендите за самодивите, както и с древногръцките и тракийските легенди за Орфей и Дионисий.

Доколкото разбирам, в нея има доста автобиографични моменти. Вие как преживяхте културния шок?

Да напуснеш дома си на 19 и да отидеш в много далечна страна през 1993 г., точно преди да почне да се ползва електронната поща... Спомням си, че докато бях в Принстън, разговорът с България беше 2 долара на минута. Така че изведнъж се оказваш абсолютно откъснат от близки хора, от всичко познато. Принстънският университет е извън града. Освен това трябваше да уча много, въпреки че в България образованието беше на много високо ниво, но колежът си е колеж, а и на чужд език. Трябваше и да работя, точно както съм го описала в книгата. Имах стипендия, но като задължително условие за нея трябваше да работя около 15-20 часа седмично в столовата за джобни пари. През деня съм на лекции, а вечерта, докато другите студенти създават приятелства на вечеря, аз им сервирам.

Какво беше усещането?

Отначало ме сложиха пред едни огромни мивки, пълни с мазна вода, с ръкавици бъркаш, вадиш чинии със засъхнала храна. Трябваше 3-4 часа да ги търкам с метални гъбички. Плачех, защото не знаех къде съм попаднала. Сега съм благодарна, това промени гледната ми точка към света. И до ден-днешен, когато отида на ресторант и приятели се оплакват от сервитьорите, им казвам – нямате представа колко е тежко да правиш това, докато другите хора се смеят и се хранят, особено ако и нещо ти тежи на сърцето. Другото, което също съм описала – като чужденка, която идва от по-бедна държава, ти така или иначе си с леко подронено самочувствие и когато състудентите ти те виждат с престилката и шапката да им вземаш мръсните чинии, как след това се предполага да бъдеш на равна нога с тях? За мен един от важните моменти в книгата е, когато преподавателката казва на Теа, че е странно стипендията да включва изискване да работиш, защото трудът учел на ценности. Всъщност точно богатите, които си плащат обучението, би трябвало да мият чиниите, защото бедните деца разбират малко повече от ценностите на живота – скромността, уважението към труда.

Но все пак ми се струва, че в Америка няма кастовост.

Факт е, че всички студенти живеят в едни и същи общежития, и това ги приравнява. Хора от много богати семейства деляха стая със съквартирант при еднакви битови условия, няма климатик, банята е в другия край на коридора. За разлика от Европа, където хората – съзнателно или не, си знаят мястото, знаят кой е над тях, кой е под тях, в Америка е различно. Аз очаквах, че на мен като на чужденка ще се гледа с друго око, но усещах изключително уважение заради факта, че съм дошла сама, че уча наравно с тях в един от трите най-елитни университета на език, който не ми е майчин. За тях езиците са огромна бариера.

Наложи ли ви се да потиснете някои свои „български“ навици, за да се адаптирате?

Първото нещо беше начинът ми на обличане. Аз съм отишла в Америка с два куфара, в единия – два речника и чаршафи, в другия бяха дрехите ми. Изведнъж се оказа, че тези дрехи са не само неподходящи, а направо ми пречат, защото се набивам на очи. Всички ходеха на лекции раздърпани, все едно по пижами, с джапанки. Аз нямах пари да си купя такива дънки и доста време се чувствах различна. А, и българският хумор. Ние сме свикнали да комуникираме открито. Да разкажеш виц дори и на хора, които не познаваш добре и те да се смеят. Докато там има бариера на учтивост и не го възприемат много добре.

Зачеркнахте вицовете...

Да, но основната разлика е кое е най-важно. Американките не могат да разберат как може да си амбициозна жена и въпреки това да избираш чувствата пред кариерата. Как може героинята от романа Теа да изпусне час в университета, за да излезе с пича. Редакторката ми в издателството смяташе, че Теа е пасивна, оставя мъжете да решават вместо нея, и ме караше в прав текст да обяснявам в книгата, че е така, защото идва от друга страна. В интервютата също ме разпъваха на кръст – тя нямала мнение, оставяла се да я контролират. Според мен пък точно силната жена избира чувствата. В Америка четат предимно жени. Те обичат да има силна главна героиня като в „Игрите на глада“ – борбена, агресивна. Жена, която се държи като мъж. Феминизмът там не е излязъл от най-тесните си рамки. Например силната жена не оставя мъжа да й носи куфара. Откъде накъде?! И ходят на фитнес, за да са силни. Героинята трябва да гледа най-вече себе си, кариерата си, трябва да може, ако някой разбие сърцето й, да продължи напред възможно най-бързо. А аз обичам хора със силна чувственост, които се оставят да бъдат засегнати дълбоко. Според мен те са най-силните.