Музиката на Джеймс Нютън Хауърд и всички парчета във филма, начело с Heretic, са нещото, което със сигурност ще запомня от „Игрите на глада: Сойка-присмехулка - част 2”, която поставя точка на една от най-успешните филмови поредици в историята.

Дженифър Лорънс се завръща в ролята на жената-воин Катнис Евърдийн във втората част на третия филм от поредицата „Игрите на глада”, постигнала феноменалния боксофис резултат от над 2 милиарда долара.

Преди три години, когато излезе първият филм от сагата, Дженифър Лорънс беше позната само на кинокритиците и киноманите, заради брилянтните си роли във филми като „Горящата равнина” (едва 15-годишна, тя застава редом до Ким Бейсингър и Шарлийз Терон), „Наръчник на оптимиста”, за който взе „Оскар” и „Американска схема”, за който си остана само с номинация. Сега Дженифър е една от най-големите звезди въобще и на своето поколение в частност. Нещо като Адел, но в киното – също толкова млада, успешна, зверски талантлива и също толкова добре позиционирана на пазара – еднакво обожавана и от масовата публика, и от ценителите. В същото време и двете не са точно секссимволи и дори сякаш старателно избягват този имидж. По-скоро са обект на особен вид платонично фенство.

Втората част на „Сойка-присмехулка” няма да ви изненада с нищо. Над Панем се стеле същата мъртвешки синкава мъгла, която прави живота там да изглежда някак безнадежден. Стайлингът на Катнис отново е безупречен – с препратки към митичните жени-воини, амазонките, към непорочната Диана, древноримската богиня на лова, изобразявана с колчан стрели на рамото си, както и към Жана Д’Арк, разбира се. Отново назрява въстание в градските катакомби срещу безграничната тирания на Капитола, начело с президент Сноу (Доналд Съдърленд) и естествено Катнис е тази, която трябва да го поведе. И също така да го приключи. Време беше.