"Казват, че никой не може да изпее думата „глад“ като мен, или думата „любов“... Може би е така. Защото много добре знам какво означават и двете думи. Навярно имам достатъчно гордост да не се срамувам от тях и достатъчно смелост да не искам да забравя...“

Това са думи, които голямата джаз дама Били Холидей споделя в автобиографичната си книга „Лейди пее блус“. И може би това е една от най-силните й черти – да бъде болезнено искрена и автентична в живота и в пеенето си. Толкова истинска, неподправена, откровена, чувствена и директно говореща е цялата й музика, белязана от затрогващия й, богат и неподражаем глас. И въпреки че живее кратко на този свят – умира на 44-годишна възраст, Лейди Дей променя историята на джаза, стандартите на съвременната музика, критериите във вокалното изкуство и оставя дълбоки следи след себе си.

Гласът й – безценното й съкровище, с което пленява хората, е и оръжието, с което се бори срещу расовата дискриминация и псевдоморала в Съединените щати през 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век. Гласът й е божественият талант да превръща болката в музика, омразата в любов, самотата в откровение.

Били Холидей продължава да влияе върху музиката. Неслучайно един от най-добрите й приятели и партньори на сцената – саксофонистът Лестър Йънг, й дава безсмъртното прозвище Лейди Дей заради нейната елегантност, финес, ведрост и харизма, които тя разпръсква подобно на дневна светлина...

Но не ведър и щастлив е животът й. Родена е на 7 април 1915 г. в Балтимор с името Елеонора Фейгън. Родителите й са все още тийнейджъри – майка й е 13-годишна, а баща й е на 15. Не са в състояние да се грижат за себе си, какво остава да гледат дете. Майката на Били Холидей се принуждава да остави дъщеря си на майка си и баба си, както и на братовчедката Айда, която също има деца. Айда е агресивна и има зъл характер, често хока и бие жестоко малката Елеонора, наказва я дори заради пакостите на своите деца.

В мемоарите си Били Холидей разказва, че най-силната връзка, която има като дете, е с прабаба й. На младини тя била робиня в плантация. Ражда на собственика, мистър Чарлс Фейгън – красив ирландец, 12 деца, от които само дядото на Били оцелява. Такива са корените на джаз певицата, чието детство е белязано от мизерия, глад, насилие и непосилни за дете премеждия. На 10 години Елеонора Фейгън е изнасилена жестоко и вместо да получи помощ, попада в затвор заради нисък морал.

Ужасът не спира дотук. На 13-годишна възраст, вече оформена като жена, започва да работи като проститутка в публичен дом. По-късно попада в поправителен дом, където отново преживява тежки психически травми. Намира работа и като слугиня в домовете на богати бели хора, но поради непокорния й характер бързо е уволнявана. Често прислужва и в публичен дом, в който срещу миене на стаи и стълбища получава правото да слуша плочите на Беси Смит и Луис Армстронг.

Когато човек е беден и е преживял много, бързо пораства.

Една вечер, когато е на 15, тръгва да търси работа из улиците в Харлем, прочут с увеселителните си заведения. Мисълта за неплатения наем, болната й майка и заплахата да бъдат изхвърлени на улицата я принуждава да обикаля отчаяно от локал на локал с надеждата да я наемат като танцьорка. Наемат я като певица и ето какво разказва тя: „Помолих пианиста да ми изсвири „Самотно пътуване“. Тази песен отговаряше най-добре на настроението ми в момента. Изглежда че това се е почувствало в изпълнението ми. Изведнъж всички се умълчаха. Игла да беше паднала на пода, щеше да прозвучи като бомба“. Същата вечер печели 57 долара. А това са  много пари за онова време. От този момент започва пътят на певицата Били Холидей.

Впрочем, тя нарича себе си Били, защото обожава актрисата Били Дъв, а Елеонора й се струва прекалено дълго. Лейди започват да я наричат колегите й в клубовете, където пее, защото се държи като истинска дама. Тя е от малкото певци, които отказват да обикалят по масите за бакшиши, което тогава е обичайна практика. Това е времето на големите партита и пищните клубове, баровете и локалите никнат като гъби. Лимузините се спускат към предградията, дамите са скъпо облечени с кожени палта от белка и всички се държат така, сякаш това ще трае вечно. Били Холидей пее в един от тези лъскави клубове, когато една вечер я вижда младият Бени Гудман.

Друга вечер се появява пианистът Джон Хамънд. Той довежда знаменития музикален импресарио Джо Глейзър, който по онова време е мениджър на Луис Армстронг, Милдред Бейли и всички, които по-късно ще станат прочути. Още щом я чува за първи път, Глейзър включва Били Холидей в списъка си.

Пътят й е изпълнен с възходи и падения, с открития и загуби, с грубост, насилие, но и с финес, красота и вълнуваща музика. Като певица работи с най-добрите джаз музиканти на тази епоха – Бени Гудман, Рой Елдридж, Лестър Йънг. Турнетата й с Каунт Бейси и Теди Уилсън я правят популярна в Съединените щати. 30-те и 40-те години на миналия век са най-плодотворният период за творчеството й – многобройни концерти, често по два на ден, записи, които влизат в Златния фонд на световния джаз. Двете й обиколки в Европа разкриват размерите на нейната популярност – Били разбира, че изкуството й има значение за стотици хора отвъд Океана.

Лейди Дей се превръща в една от най-обичаните певици и за тъмнокожите, и за белите американци в период, в който расовата дискриминация е огромен проблем. И това не е случайно – тя притежава едно от най-важните качества за артиста – да бъде различна. Разказва: „Ако човек имитира някого, никога няма да сътвори нещо оригинално. Ако подражава, значи че работи без чувство. С каквото и да се занимаваш, ако не влагаш чувство, няма да стигнеш далеч“. А тя влага цялата си душа в музиката – излиза на сцената и се раздава. Тя е неподражаема, неповторима, необяснима. Актьорът Ралф Купър казва за нея: „Никога не сте чували да се пее така бавно, така лениво, с особена провлаченост...“. Това се превръща в отличителен стил – меланхоличната, провлачена вокална фраза, която те заразява с вродената си тъга, но в същото време те кара да се чувстваш уютно, топло, тихо...